Пешките падат първи

Друг вариант: Юрий Ефимович е бил от „червените“, а не от „белите“, с други думи — почтен и честен човек. И изобщо не е действал в интерес на някаква мафия. Тогава ще трябва да признаем, че Тарасов е бил… Да, при такава схема всичко се връзва. Юрий Ефимович търси нещо. А Дмитрий Платонов е искрено опечален и казва за него добри и хубави думи. Оттук неумолимо следва, че Тарасов е бил агент на Платонов. И то агент именно по делата, така или иначе свързани със средното машиностроене, с отбраната. Но тогава ще трябва да признаем, че между убийствата на Тарасов и Агаев наистина има връзка и щом за убийството на Агаев е заподозрян Платонов, именно него трябва да подозираме и за убийството на Тарасов. Да убие собствения си агент? Рядък случай, макар че в това няма и нищо невероятно — случват се такива работи. И тук много точно се вписва подкупът, който Дмитрий е взел от фирма „Артекс“. Изровил е нещо сериозно и мафията го е купила, като го е накарала да потули случая. За целта е трябвало в частност да бъдат премахнати хората, в чиито ръце са се намирали важни документи. Да бъдат премахнати Тарасов и Агаев.

При този вариант излиза, че Платонов е тотално виновен, затова е избягал. И тогава присъствието на Сергей Русанов в тяхната група много ще им пречи, защото Русанов няма да предаде приятеля си и няма да повярва в неговата непочтеност.

И накрая — последният вариант. Платонов не е виновен за нищо — нито за подкупа, нито за убийствата. Парите от фирма „Артекс“ и двамата загинали изобщо не са свързани помежду си, това е просто нещастно стечение на обстоятелствата, което позволява Дмитрий да бъде подозиран достатъчно обосновано.

Когато се прибра, Настя подреди покупките си в кухнята и си свари кафе. Гърбът я болеше и не й се ставаше от удобния стол с твърда облегалка. Седя така почти два часа, през което време само посягаше към печката, стопляше вода и си наливаше още кафе, изяде два сандвича с шунка и кашкавал и изписа няколко листа с разбираемите само за нея стрелки и завъртулки. Мислите в главата й се подредиха донякъде или поне сега тя доста отчетливо си представяше в каква посока трябва да продължат техните търсения.

В осем часа дойде Льоша Чистяков — ужасно висок, рижав, разчорлен и добродушен. Като го гледаше човек, беше невъзможно да си представи, че е доктор на науките, професор, който има свои ученици, автор на няколко издадени в чужбина учебника и лауреат на много международни награди за изследвания в областта на математиката. За Настя той си оставаше Льошка, какъвто беше в девети клас, когато се запознаха, а оттогава бяха минали двайсет години.

— Какво, пак ли гърбът? — веднага попита Льоша, когато видя с какво усилие тя се надигна от стола. — Мъкнала си тежести, нали?

— Не кой знае колко — усмихна се Настя. — Ходих до магазина, сакът беше тежък.

— Аска, ще поумнееш ли някой ден или не?

— Льошик, не се ядосвай, хладилникът беше съвсем празен, трябваше да купя толкова много неща.

Докато я слушаше, Чистяков си върза престилката и започна да вади от чантата си прясното месо и рибата. Тези покупки той не доверяваше на Настя, защото неговата приятелка — милиционерката не можеше да различи прясното месо от замразеното, а хека от треската. Льоша приемаше тези неща като съвсем естествени, тъй като смяташе, че ако поне един от двамата умее да готви и да купува добри продукти, това е напълно достатъчно за нормален семеен живот. Професор Чистяков беше един много рационален човек. И освен това предано и нежно обичаше Настя Каменская ето вече двайсет години и беше готов да се ожени за нея, дори наличните й недостатъци да нараснеха няколко пъти. Всъщност недостатъците нямаха никакво значение, значение имаха само качествата, а с недостатъците просто трябваше да се примири и толкоз. Настя беше единствената жена, с която не му беше скучно. А нейната невзрачна външност не играеше абсолютно никаква роля. Това не означаваше, че професор Чистяков беше сляп — ни най-малко! Той реагираше остро на брюнетки с тъмни, блестящи очи и разкошни бюстове, те му харесваха ужасно и понякога — но много рядко — си позволяваше… Точно за два часа и половина. Именно толкова време бе необходимо на професора по математика, за да изпълни прелюдията и фугата, а вече свалил ръце от клавиатурата след заключителния акорд, за пореден път да се убеди, че отново се е затъжил за Настя, че му се иска да си побъбри с нея, да й сготви вечеря, да я нахрани вкусно, да поседят двамата, прегърнати на дивана пред телевизора, да обсъдят някакви важни за него и нея проблеми. А с легналата до него брюнетка, кой знае защо, не му се разговаря.

— Ася, майка ти ще си дойде ли за сватбата? — попита Льоша, докато режеше на тънки парченца телешкото месо за бифтеците.

— Смята да си дойде.

Майката на Настя вече от няколко години работеше по договор в един университет в Швеция, прибираше се веднъж годишно и очевидно засега не планираше да се завърне окончателно.

— Минаха ли тревогите ти заради връзката й с онзи германски професор?