Пешките падат първи

— Работата е там, че миналата година стана гаф. И двамата знаехме, че Альона обича украшения от гранат — и двамата като първи глупаци й поднесохме гранатови комплекти, и то почти еднакви. Та за да не се случи отново нещо подобно, Дима ми се обади.

— Ясно. Откъде ти се обади? От къщи ли?

— Вероятно от къщи. Не го попитах, но мисля, че от къщи.

— А защо е било необходимо да ти звъни сутринта, след като сте можели да обсъдите този въпрос в службата си? Нали работите в една сграда? Не ти ли обясни това?

— Каза, че искал на път за работа да мине през един-два магазина.

— Добре, продължавай.

— После го зърнах веднъж-дваж в министерството. Кабинетите ни са на различни етажи, но често се срещаме по коридорите, а естествено — и всеки понякога се отбива при другия…

Русанов продължи да си припомня къде, кога и колко пъти е виждал приятеля си в понеделник, вторник и сряда, за какво са си говорили, как е изглеждал Платонов, дали е бил в добро настроение или обратното — разстроен и потиснат. Настя си записваше в бележника и си мислеше, че Платонов май няма алиби за понеделник сутринта. Напротив, всичко изглеждаше крайно подозрително. Можел ли е Платонов да се обади на Русанов веднага след като е убил Тарасов? Можел е. В сградата на Международния център има колкото искаш телефони, включително и кабини. Освен това в сградата на Международния център има безброй скъпи магазини, в които човек може бързо да купи подарък за любимата жена. Съчетал е полезното с приятното — очистил е един прекалено информиран агент, купил е подарък за рождения ден на любовницата си и спокойно е тръгнал за работа. Вярно, за да го направи човек, трябва да е много стабилен и да има железни нерви, но кой е казал, че Дмитрий Платонов не притежава тези качества?

Шофьорът Стас Шуригин е видял как е тръгнала колата, която е закарала на улица „Володарски“ Слава Агаев. Но Игор Лесников абсолютно правилно предполага, че колата може да е свърнала в пресечката и да е спряла, а Платонов да се е върнал при блока, в който е влязъл Агаев и откъдето е излязъл след няколко минути. Във всеки случай той има куфарче от тъмновинена кожа. А шофьорът не е видял лицето на онзи човек… И за Международния център Платонов е разговарял с Русанов. И в сряда вечерта е бил някак угрижен, замислен, разговарял е разсеяно. Всичко съвпада. Много точно съвпада…

2.

Стас Шуригин не се зарадва много, когато видя Лесников, но се въздържа, не го показа.

— Още въпроси? — попита мрачно, като стисна вяло ръката на Игор.

— Нещо такова — усмихна се Лесников. — Сега с теб ще идем в прокуратурата, при следователя. Там имаме работа за петнайсет минути и си свободен.

— Защо? — мнително попита Стас. — Защо в прокуратурата? Не може ли тук?

— Не може. Че от какво се притесняваш? Ти си свидетел, а не обвиняем. Хайде, хайде да вървим, няма да боли.

В кабинета на следователя съобщиха на Стас, че сега в присъствието на поемни лица ще му покажат няколко дипломатически куфарчета и той ще трябва да каже кое от тях прилича на онова, което е видял в ръцете на спрелия пред колата човек. На една маса бяха подредени шест различни куфарчета от кожа с различни оттенъци — от яркочервена до тъмновинена. Следователят помоли да спуснат завесите, та в кабинета да стане здрачно, и да запалят една мощна лампа, чиято светлина да е насочена към масата с куфарчетата.

— И защо се прави това? — учуди се Шуригин.

— За правилно възприемане на цвета — обясни му Лесников. — Нали се е здрачавало, а ти си видял куфарчето под светлината на фаровете. Така ми каза, нали?

— Ами… да — потвърди Стас.

— При такава светлина цветът се възприема различно, не както през деня. Разбираш ли?

— Аха, разбирам.

Стас внимателно разгледа всичките шест куфарчета и уверено посочи едно от тях.

— Ето, такова беше, точно такова — без колебание каза той. — И цветът, и металната обковка.

След като пусна Шуригин и поемните лица, Лесников притеснено поклати глава. Куфарчето, което посочи свидетелят, беше взето тази сутрин от съпругата на Платонов — Валентина. Именно него миналата година бе подарила на Платонов Лена Русанова.

3.

Привечер Андрей Чернишов позвъни на Настя на служебния й телефон. По гласа му тя разбра, че той неслучайно се бе страхувал от поредния понеделник.

— Пак ли? — попита само.

— Пак — отчаяно потвърди той. — Деветмилиметров револвер „Стечкин“, изстрел в тила от около двайсет и пет метра разстояние.

— Къде?

— Ох, Аска, изобщо не е там, където си мислиш. Вече гледах на картата, която ми разпечата от твоя компютър. Според първите четири точки с тебе получихме Хорошевския район, а когато се прибави петата, предполагаемият център се измести на изток. Приблизително около улиците „Беговие“, Беларуската гара, „Тверская“. Бившият Фрунзенски район или пък Свердловски. Нищичко не разбирам.

— И кой е потърпевшият?

— Местен жител, отивал е към гарата да вземе мотрисата. Работи в Москва, майстор на цех в обувна фабрика. Господи, на кого може да е пречел този човек?