Пешките падат първи

Докато помагаше на Кира да подредят на малката холова масичка чашите, захарницата, плетената кошничка с бисквитите, чинийките за сладко, нарязания лимон, той улови върху себе си един кос поглед и потръпна, сякаш се опари. Отново този загадъчен пламък гореше в тъмнокафявите очи на жената. Той събра сили, извърна се и я погледна право в лицето. Нищо. Спокойно лице, спокойни кафяви очи. „Изглежда, сторило ми се е — помисли си той. — Всъщност това е разбираемо. Ситуацията наистина е деликатна, уж бях заявил, че я желая, а пък не правя нищо в тази посока, нещо повече — гледам да не създавам условия тя да направи нещо в тази посока. Жените имат великолепна интуиция и Кира не може да не усеща това. Тя сигурно не разбира каква игра играя и това я кара да се напряга, а може и да я плаши. Именно затова е неспокойна. Може би най-сетне трябва да го направим и напрежението да поспадне? Трябва, трябва, разбира се, но Господ вижда колко не ми се иска да го направя. Интересно — защо ли? Та тя е толкова симпатична, добра и после — много е красива. Защо тогава не ме възбужда?“

Те изгледаха популярната комедия, като от време на време си разменяха реплики и Дмитрий се чудеше, че Кира нито веднъж не само не се засмя, но не се и усмихна, макар да беше казала, че обича този филм. Едва накрая тя се извърна и избърса сълзи от страните си.

— Кира, какво се е случило? — разтревожено я попита той. — Разстроена ли си от нещо?

— Не, не, всичко е наред — бързо отговори тя, без да извърне глава.

Платонов виждаше част от лицето й и по напрегнатите й мускули разбра, че жената с всички сили се сдържа да не избухне в плач. „Е, приятелко, та ти си много зле с нервите! Къде си ги разклатила така при твоя, общо взето, спокоен живот? Библиотекарка с тиха и спокойна работа, никой от близките ти не е умрял и не е болен, а ти плачеш, когато на екрана са Вицин и Крамаров.“ Дмитрий реши да не задава никакви въпроси, за да не разстрои Кира още повече. Може би този филм беше свързан с някакви спомени, например ако го е гледала с мъж, когото е обичала и който вече е извън живота й? Знае ли човек…

5.

Виталий Николаевич Кабанов отвори вечерното издание на вестника и отново прочете краткото съобщение от рубриката „Криминална хроника“. Още едно убийство на територията на Московска област, човекът е бил убит с изстрел в тила. Ей, страхотен снайперист! Упорит, не отстъпва от целта си. Явно иска да печели големи пари, а за целта трябва да получава високоплатени поръчки. Но такива поръчки се дават само на хора, потвърдили репутацията си на хладнокръвни убийци, които никога не допускат грешки. Петият труп е достатъчно доказателство за това.

Помощникът му Гена, който му беше и телохранител, и шофьор, както обикновено, седеше неподвижно до вратата и наблюдаваше Кабанов.

— Чете ли това? — попита Виталий Николаевич и посочи с пръст вестника.

Гена мълчаливо кимна и смени позата си — преметна крак връз крак и скръсти на гърдите си своите жилави, гъсто окосмени ръце.

— И какво ще кажеш?

Гена неопределено сви рамене, като с целия си вид показа, че не желае да разсъждава на тази тема.

— Мълчиш, а? Аз мисля, че просто завиждаш, Генадий — пошегува се Кабанов. — Какво упорство, а? Целеустременост, хладнокръвие и абсолютна безнравственост. Безценен кадър. Не си ли съгласен?

— Трябва да почакаме — упорито процеди през зъби Гена.

— Ще видим, ще видим. Какво имаме още да вършим днес?

— Човекът на Трофим. Обади се сутринта, помоли да го приемете. Аз ви докладвах.

— А, да, спомних си. В колко часа му определих да се видим?

— В осем у Лариса. Аз вече се обадих, предупредих.

— Браво на теб! Сигурно е време да тръгваме? Минава седем.

— След около петнайсет минути — лаконично отвърна Гена. — Оттук до Лариса имаме точно двайсет и пет минути.

— Тръгваме сега.

Кабанов тежко се надигна, прибра книжата в сейфа, после помисли малко и измъкна от чекмеджето на бюрото опаковка с някакво лекарство.

— Не се ли чувствате добре, Виталий Николаевич? — загрижено попита помощникът. — Да взема да се обадя на Александър Егорович утре да дойде да ви прегледа?

— Няма нужда — намръщи се Локомотива. — Вземам го за всеки случай, ако случайно не се почувствам добре при Лариса. Но ти все пак се обади на Егорич, да намери време през седмицата. Моята Светка нещо започна да се оплаква от болки под ребрата, страх ме е да не е черният дроб. По десет чаши кафе пие на ден и непрекъснато дъвче шоколад, а после я боляло. Не слуша това момиче — и това си е.

Дъщерята на Кабанов — Светлана — беше вече позастаряваща мома, но очевидно изобщо не страдаше от това обстоятелство, по цели дни се търкаляше на дивана с книжки в ръце и кутия шоколадови бонбони до нея.