Пешките падат първи

През целия път Виталий Николаевич мълча, потънал в мислите си. Когато спряха пред ресторанта, той с усилия измъкна тежкото си тяло от колата и бавно тръгна към входа. Лариса веднага изхвърча насреща му, млясна го по бузата и го хвана под ръка. Тя знаеше, че Локомотива кани гости в нейния ресторант само в особено конфиденциални случаи, винаги напълно оправдаваше доверието му, но за сметка на това си позволяваше леко приятелско отношение към могъщия мафиот и дори известна фамилиарност.

— Разцъфтявате, Виталий Николаевич! — чуруликаше тя, докато водеше Кабанов към салона за частни приеми на втория етаж. — Моля се и аз да изглеждам така на вашата възраст.

Локомотива леко плесна Лариса малко под кръста и я прегърна през талията.

— Още си далеч от моята възраст, а за твоите трийсет си същинско цветенце. С какво ще ни нахраниш днес?

— Приготвили сме менюто, което обичате — усмихна се жената. — Геночка ме предупреди още сутринта, че ще дойдете, така че успяхме да приготвим всичко, като се съобразявахме с вашия вкус.

— Браво! — Той одобрително потупа Лариса по рамото. — Ако продължаваш да се държиш така, ще ти намеря истински съпруг, та до него да се чувстваш стабилна.

— Ами сегашния къде да го дяна? — засмя се тя. — Да го удавя като болно коте ли?

— Е, и на него ще му изберем нещо подходящо, та да не се сърди. Къде искаш да си прекараш живота — в Европа или в Америка?

— В Сингапур. Разправят, че там било невероятно чисто и имало голям ред. И престъпност нямало. Можете ли да ме уредите, а, Виталий Николаевич?

— Локомотива може всичко, стига да има желание. Уф, виждаш ли, само двайсет стъпала изкачих и се задъхах. Здравето ми никакво го няма, тъй че не ми завиждай — стар човек съм вече, стар…

В частния салон Виталий Николаевич седна на любимия си диван, отметна глава на облегалката и притвори очи. Искаше да се съсредоточи върху предстоящия разговор, защото предварително разбираше, че срещата с човека, изпратен от Трофим, не обещава нищо приятно. Кабанов беше вечен длъжник на Трофим и му връщаше дълга с разни услуги, всяка от които му струваше нови бели косми и безсънни нощи. Ала на Трофим не може да се отказва, в техния кръг съществуват собствени правила, чието единствено нарушение е равносилно на смърт.

Гостът пристигна точно в осем — и това беше едно от ненарушимите правила. Беше висок и строен мъж, стегнат като спортист, макар наглед да бе вероятно връстник на Кабанов.

— Казвам се Виталий Василиевич — представи се той. — Адаши сме с вас.

— Много се радвам — сдържано отговори Кабанов. — Седнете, моля.

Обслужваше ги лично Лариса, в този салон не се допускаха сервитьори. Докато тя подреждаше предястията и отваряше напитките, Виталий Николаевич и неговият гост си разменяха незначителни фрази. Когато Лариса излезе, Кабанов бавно започна да похапва, като пропусна ритуалния етап „да вдигнем чаши“. И причината не беше, че Локомотива изобщо не пиеше, не, напротив — той беше ценител на добрия алкохол и го употребяваше с удоволствие, но никога и при никакви условия не позволяваше на когото и да било да му диктува кога, какво и колко да пие. И ако искаше да зарадва организма си с няколко глътки или чашки хубав коняк или ледена водчица, за такова нещо не му беше нужна компания, не вдигаше наздравици и му беше дълбоко безразлично дали сътрапезниците му пият заедно с него, или броят мухите по тавана.

— Е, слушам ви, Виталий Василиевич. С какво мога да ви бъда полезен?

Сайнес едва не подскочи, сякаш не бе очаквал началото на разговора, макар че бе дошъл тук именно за този разговор.

— Интересува ме човекът, за когото редовно, веднъж седмично, съобщават вестниците и телевизията.

— Какъв е този човек? — недоумяващо повдигна вежди Кабанов.

— Онзи, дето оставя след себе си мъртви тела по територията на областта. Разбирате ли сега за кого говоря?

— Не.

Кабанов внимателно остави вилицата и се облегна назад. По-лошо от това нямаше накъде. Беше очаквал от човека, изпратен от Трофим, всякакви молби, само не и тази. Да я приеме и да се съгласи да помогне означаваше да подпише смъртната си присъда. Да не я приеме — резултатът щеше да бъде същият. Единственото, което можеше да се направи при тази ситуация, беше да не се даде възможност на госта да изрази молбата си в смъртноопасна форма. В никакъв случай не биваше да допусне един ден този строен висок човек, свързан с Трофим, да може да каже, че се е обърнал към Локомотива Кабанов с молба да му намери наемен убиец и Кабанов му е помогнал. Но Виталий Василиевич явно не смееше да продължи, явно разчиташе Кабанов сам да продължи недоизказаното. Не бива да му помага, дано пък, дай боже, няма кураж да довърши страшната си молба, която и да изпълниш би било смъртноопасно, и да не я изпълниш — пак невъзможно.

След като хвърли в пространството своето равнодушно „не“, Кабанов впери поглед в чинията на госта, където сиротно скучаеха два пилешки котлета с орехи, чесън и листенца от зеленчуци.