Петдесет нюанса по-тъмно

- Имаш ли нещо против и аз да отида да обядвам? - попитах колебливо. Той се вторачи в мен и се навъси още по-силно.

- Щом се налага - изсумтя Джак. - Четирийсет и пет минути. Компенсация за сутрешното ти закъснение.

- Може ли да те попитам нещо, Джак?

- Какво?

- Днес ми изглеждаш нещо крив. Да не съм те обидила с нещо?

В първия момент той запримигва.

- В момента не съм в настроение да изреждам твоите провинения. Зает съм. - И продължи да зяпа екрана на компютъра си.

„Леле-мале!... Какво съм направила?“

Обърнах се, излязох от кабинета му и за миг се уплаших, че ще се разплача. На какво се дължеше внезапната му силна неприязън към мен? Хрумна ми една извънредно неприятна идея, но я пропъдих. В момента нямах нужда от такива дивотии, имах си достатъчно свои проблеми.

Излязох от сградата, отидох до близкия „Старбъкс“, поръчах си лате и седнах до прозореца. Извадих айпода от чантата си, включих слушалките, избрах наслуки песен и натиснах бутона за повторение. Имах нужда от музика, за да помисля.

Отнесох се. Крисчън садистът. Крисчън подчиненият. Крисчън недосегаемият. Крисчън Едиповия комплекс. Крисчън кь-пещ Лийла. Изпъшках и затворих очи, съкрушена от последния образ.

Наистина ли можех да се омъжа за този човек? Идваше ми прекалено много да го разбера. Беше сложен и труден, ала дълбоко в себе си знаех, че не искам да го напусна, въпреки всичките му проблеми. Никога нямаше да мога да го напусна. Обичах го. Все едно да си отрежа дясната ръка.

Никога не се бях чувствала толкова жизнерадостна. Откакто го бях срещнала, непрекъснато се сблъсквах с всевъзможни озадачаващи силни чувства и нови преживявания. С господин Петдесет нюанса никога не скучаех.

Като погледнех живота си преди Крисчън, всичко ми се струваше черно-бяло, като фотографиите на Хосе. Сега целият ми свят пъстрееше в пищни, ярки, наситени багри. Реех се в лъч ослепителна светлина, ослепителната светлина на Крисчън. Все още бях Икар, летящ прекалено близо до своето слънце. Изсум-тях. Да летя с Крисчън - кой можеше да устои на мъж, способен да лети?

Можех ли да се откажа от него? Исках ли да се откажа от него? Той сякаш беше натиснал електрически ключ, осветявайки ме отвътре. През последните няколко седмици бях открила за себе си повече, отколкото през целия си живот. Бях научила много за тялото си, за непристъпните си граници, за своята търпимост, търпение, състрадание и способност да обичам.

И тогава ме удари като мълния - ето какво искаше от мен той, ето на какво имаше право. На безусловна любов. Не я беше получил от проституиращата наркоманка - и имаше нужда от нея. Можех ли да го обичам безусловно? Можех ли да го приема какъвто е, независимо от снощните му признания?

Знаех, че има увреждания, но не смятах, че е непоправим. Въздъхнах, като си спомних думите на Тейлър. „Той е добър човек, госпожице Стийл“.

Бях виждала убедителните доказателства за добрината му -неговата благотворителност, бизнес етиката му, щедростта му, и все пак самият той не ги виждаше в себе си. Смяташе, че не заслужава любов. Като се имаше предвид миналото и склонностите му, донякъде разбирах защо се ненавижда - затова не беше допускал никого до себе си. Можех ли да преодолея тази преграда?

Веднъж ми беше казал, че нямам представа колко дълбоко е изкривено съзнанието му. Е, вече знаех, и като се имаха предвид първите няколко години от живота му, не се изненадвах... макар че все пак бях шокирана. Поне ми бе разказал - и сега изглеждаше по-щастлив. Знаех всичко.

Това обезценяваше ли любовта му към мен? Не, определено. Досега той не беше изпитвал такива чувства, аз също. И двамата бяхме изминали дълъг път.

От очите ми бликнаха сълзи, като си спомних падането на последната му бариера снощи, когато ми позволи да го докосвам. Трябваше да преживеем случилото се с Лийла и цялото й безумие, за да стигнем дотам.

Навярно трябваше да изпитвам признателност. Фактът, че я е изкъпал, вече не ми горчеше чак толкова. Чудех се какви дрехи й е дал. Надявах се да не е лилавата рокля. Тя ми харесваше.

Та можех ли да обичам безусловно този мъж с всичките му проблеми? Защото той не заслужаваше по-малко. Трябваше да научи още някои ограничения и дребни неща като съпричастност, както и да не се опитва да контролира всичко. Твърдеше, че вече не изпитва желание да ми причинява болка - доктор Флин навярно щеше да е в състояние да хвърли известна светлина върху този въпрос.

Ето какво ме безпокоеше най-много - че той се нуждае от това и че винаги си е намирал жени със същите вкусове. Намръщих се. Да, трябваше да успокоя тези си съмнения. Исках да съм всичко за него, алфа, омега и всичко помежду им, защото той означаваше всичко за мен.

Надявах се Флин да ми даде отговорите и тогава може би щях да се съглася. С Крисчън можехме да намерим своето късче рай близо до слънцето.

Зареях поглед към оживения обеден Сиатъл. Госпожа Грей -кой можеше да си го помисли? Погледнах си часовника. Мамка му! Скочих от мястото си и се втурнах към изхода - бях седяла там цял час... как беше отлетяло това време? Джак направо щеше да изкрейзи!