Пир за врани

— Това, че си тук, ги окуражи. Ако една жена се държи като лагерна курва, не може да възразява, че се държат с нея така. Военният сбор не е място за девици. Ако държите на своята добродетелност и на честта на своя дом, ще смъкнете тази ризница, ще се върнете у дома и ще помолите баща си да ви намери съпруг.

— Аз дойдох да се бия — настоя тя. — Да бъда рицар.

— Боговете са направили мъжете да се бият, а жените — да раждат деца — каза Рандил Тарли. — Женската война е в родилното ложе.

Някой слизаше по стъпалата на мазето. Бриен избута настрана виното си, щом в „Гъската“ пристъпи дрипав мършав мъж с остро лице и мръсна кафява коса. Хвърли бърз поглед към тирошките моря ци, малко по-дълго го задържа на Бриен, след което отиде до дъската-тезгях.

— Вино. И да няма от оная твоя конска пикня в него, благодаря. Жената погледна към Бриен и й кимна.

— Аз ти плащам виното — подвикна тя. — За една дума. Мъжът я погледна през рамо, нащрек.

— Дума? Много думи знам аз. — Седна на столчето срещу нея. — Коя точно иска да чуе милейди, и Дик Чевръстия ще я каже.

— Чух, че си надхитрил един шут. Дрипавият отпи от виното и помисли.

— Може и да съм. Или да не съм. — Носеше избелял изпокъсан жакет, от който беше отпран знакът на някой лорд. — Кой иска да го знае?

— Крал Робърт. — Бриен сложи на бурето между двама им един сребърен елен. Главата на Робърт беше на едната страна, еленът — на другата.

— Тъй ли? — Мъжът взе монетата, завъртя я на масата и се усмих на. — Обичам да гледам как танцува крал — врът, врът, врът. Ми, може пък и да съм го видял тоя ваш шут.

— Имаше ли едно момиче с него?

— Две — отвърна й, без да мисли.

— Две? — „Възможно ли е едната да е била Аря?“

— Е, миличките така и не ги видях, нали, но искаше превоз за трима.

— Превоз закъде?

— Отвъд морето, доколкото помня.

— Помниш ли как изглеждаше?

— Шут. — Дръпна монетата, щом започна да забавя, и тя изчезна в пръстите му. — Уплашен глупак.

— Уплашен от какво? Мъжът сви рамене.

— Не ми каза, обаче Дик Чевръстия надушва страха. Слизаше тука почти всяка вечер, черпеше моряците, пускаше шегички, песнички пееше. Една нощ едни влязоха с оня ловец на ненките и вашият шут стана бял като мляко, сви се и мълча, докато не си идат. — Придърпа стола си към нейния. — Оня Тарли пусна войници да плъзнат по кейовете, гледат всеки кораб, който влезе и излезе. Ако на човек му трябва сърна, ще иде в горите. Ако му трябва кораб, ще дойде на кейовете. Вашият шут не посмя. Тъй че му предложих малко помощ.

— Каква помощ?

— Една, дето ще струва повече от един елен.

— Кажи ми и ще получиш друг.

— Да го видя. — Бриен сложи на бурето още един елен. Той го завъртя, усмихна се и го сви. — Човек кат’ не може да стигне до корабите, трябва корабите да идат при него. Казах му, че знам едно място, дето т’ва може да стане. Скрито място де.

Бриен настръхна.

— Контрабандистки залив. Пратил си шута на контрабандисти.

— Него и двете момичета. — Мъжът се изсмя. — Само че мястото, дет’ ги пратих, ами, кораби не е имало там от доста време. Трийсет години, да речем. — Почеса се по носа. — Какъв ви е тоя шут?

— Онези две момичета са ми сестри.

— Гледай ти! Горките. И аз имах сестра някога. Слабо момиче, с изпъкнали колене, но й пораснаха циците и синът на един рицар й го мушна между краката. Последния път я видях в Кралски чертог, заработва си по гръб.

— Къде ги изпрати? Ново свиване на рамене.

— Виж, това не помня.

— Къде?! — Бриен плесна още един сребърен елен. Той й бутна обратно монетата с пръст.

— На едно място, дето елен не го е намирал. Виж, дракон би могъл.

Разбра, че среброто няма да измъкне истината от устата му. „Злато по може, но не се знае. Стомана ще е по-сигурно“. Докосна камата си, но вместо това бръкна в кесията. Намери златен дракон и го сложи на масата.

— Къде?

Дрипавият сграбчи монетата и я захапа.

— Сладко. Подсеща ме за нос Краклоу. Горе, на север оттука, дива земя, хълмове и блата, но нали съм роден и отрасъл там. Дик Краб ми е името, макар че повечето ми викат Дик Чевръстия.

Тя не му каза своето име.

— Къде на нос Краклоу?

— На Шепотите. Чували сте за Кларънс Краб, разбира се.

— Не съм.

Това, изглежда, го изненада.

— Сир Кларънс Краб имам предвид. Имам от неговата кръв. Бил осем стъпки висок и толкоз силен, че вадел борове от корен с една ръка и ги запращал на половин миля. Кон не можел да издържи тежестта му, тъй че яздел бизон.

— Какво общо има това с контрабандисткия залив?

— Жена му била горска вещица. Сир Кларънс като убиел някой, ще занесе главата му у дома и жена му ще я целуне по устата да й върне живота. Лордове разни, и магьосници, прочути рицари и пирати. Един бил крал на Дъскъндейл. Добри съвети давали на стария Краб. Ама нали били само глави, не можели да говорят високо, а и да викат не можели. Когат’ си само глава, можеш само да говориш, колкото ден да мине. Тъй че на цитаделата на Краб взели да й викат Шепотите. Още си е Шепотите, макар да е развалина от хиляда години. — Мъжът завъртя ловко монетата между пръстите си. — Един дракон кат’ е сам, му е самотно. Виж, десет…