Пир за врани

Единствените пиещи бяха трима тирошки моряци, сврени в един ъгъл: ръмжаха си иззад зелените си и червени бради. Огледаха я набързо и единият каза нещо, при което другите двама се разсмяха. Собственичката стоеше зад една талпа, поставена върху две бурета. Беше кръгла, бледокожа и полуоплешивяла, с огромни меки гърди, които се лашкаха насам-натам под мократа блуза. Изглеждаше все едно боговете са я направили от неопечено тесто.

Бриен не посмя да поиска вода. Плати си чаша вино и рече:

— Търся един мъж, Дик Чевръстия.

— Дик Краб. Идва почти всяка вечер. — Жената изгледа накриво ризницата и меча на Бриен. — Ако ще го колиш, направи го някъде другаде. Не искаме да си имаме неприятности с лорд Тарли.

— Искам да говоря с него. Защо да го коля? Жената сви рамене.

— Ако ми кимнете, като влезе, ще съм ви благодарна.

— Колко благодарна?

Бриен остави една медна звезда на дъската между тях и си намери място в сенките, с добра гледка към стъпалата на входа.

Опита виното. Беше някак мазно и вътре плуваше косъм. „Косъм, тънък като надеждите ми да намеря Санса“, каза си, докато го вадеше. Търсенето по сир Донтос се беше оказало безплодно, а със смъртта на лейди Лиза Долината вече не изглеждаше вероятно убежище. „Къде си, лейди Санса? Към родния си Зимен хребет ли побягна, или си със своя съпруг, както, изглежда, мисли Подрик?“ Бриен не искаше да търси момичето отвъд Тясното море, където дори езикът щеше да й е чужд. „Там ще съм още по-ужасна, като почна да ръмжа и да махам с ръце, за да ме разберат. Ще ми се смеят, както ми се смееха в Планински рай“. На бузите й изби червенина, щом си го спомни.

Когато Ренли си сложи короната, Девата на Тарт беше минала по целия път през Предела, за да се присъедини към него. Самият крал я бе поздравил почтително и с радост я прие на служба. Не и неговите лордове и рицари. Бриен не беше очаквала топло посрещане. Подготвена беше за студенина, за подигравки, за враждебност. Тази гозба я беше яла и преди. Не презрението на мнозината я бе объркало и я направи ранима, а добротата на малцината. Девата на Тарт се беше сгодявала три пъти, но никога не я бяха ухажвали, преди да отиде в Планински рай.

Големия Бен Рошавия бе първият, един от малкото мъже в лагера на Ренли, които я надвишаваха на ръст. Изпрати й скуайъра си да й почисти ризницата и й дари сребърен рог за пиене. Едмънд Амброуз го надмина, като й поднесе цветя и я покани да язди с него. Сир Хюл Хънт надмина и двамата. Подари й книга с красиви рисунки и със сто приказки за рицарска доблест. Донесе ябълки и моркови за конете й, и син копринен пискюл за шлема й. Разказа й клюките в лагера и й говореше умни, дълбоки неща, които я караха да се усмихва. Дори й предложи да потренират един ден, което значеше повече от всичко останало.

Тя си мислеше, че заради него другите започнаха да се държат вежливо. „Повече от вежливо“. На масата мъжете се биеха кой да седне до нея, предлагаха да й напълнят чашата с вино или да й донесат от сладките хлебчета. Сир Ричард Фароу свири любовни песни на лютнята си пред павилиона й. Сир Хю Бийзбъри й донесе гърненце с мед, „сладко като девите на Тарт“. Сир Марм Мюлендор я разсмя с щуротиите с маймунката си, любопитно малко черно-бяло същество от Летните острови. Един странстващ рицар, Уил Щърка, предложи да разтрие раменете й.

Бриен му отказа. Отказа на всички. Когато сир Оуен Инчфилд я награби една нощ и я млясна по лицето, тя го изрита и го събори по задник в готварското огнище. След това се погледна в едно огледало. Лицето й си беше широко, зъбато и луничаво както винаги, с големи устни и четвъртита челюст, толкова грозно. Единственото, което искаше, бе да е рицар и да служи на крал Ренли, а сега…

Не че беше единствената жена там. Дори войнишките курви бяха по-хубави от нея, а горе в замъка лорд Тирел всяка нощ вдигаше пир за крал Ренли и знатни девици и прелестни дами танцуваха на музиката на гайда, рог и арфа. „Защо сте толкова мил с мен?“, искаше й се да изкрещи всеки път, щом някой непознат рицар й направеше комплимент. „Какво искате?“

Рандил Тарли разкри загадката в деня, в който прати двама от ратниците си да я повикат в павилиона му. Младият му син Дикон бе подслушал четирима рицари да се смеят, докато оседлават конете си, и беше предал на баща си какво са говорили.

Имаха облог.

Каза й, че всичко го започнали трима от по-младите рицари: Амброуз, Рошавия и Хюл Хънт, от домашната му гвардия. Но щом се разчуло из лагера, и други се включили в играта. Всеки трябвало да заложи в надпреварата един златен дракон, а цялата сума да отиде у онзи, който й вземе девствеността.

— Прекратих това забавление — каза й Тарли. — Някои от тези… състезатели… са по-малко благородни от други и залозите се вдигаха всеки ден. Беше само въпрос на време, преди някой от тях да реши да вземе наградата насила.

— Но те са рицари — промълви тя стъписана, — помазани рицари.

— И благородници. Вината е у теб. Обвиненението я накара да трепне.

— Никога не бих… милорд, нищо не съм направила, за да ги окуража.