Пир за врани

— Не, милорд. Никога.

— За кражба ще ти взема един пръст. Излъжеш ли ме, ще те обеся. Да поискам ли да видя тия зарове?

— Заровете? — Стрелецът хвърли поглед към Пъг, но Негово благородие се беше зазяпал към рибарските лодки. Мъжът преглътна. — Може да… тез зарове ми носеха късмет, вярно, но…

Тарли беше чул достатъчно.

— Вземете му кутрето. Може да избере на коя ръка. За другия пирон — през дланта. — И стана. — За днес приключихме. Другите ги върнете в тъмницата, ще се разправям с тях утре. — Обърна се и махна на сир Хюл да излезе напред. Бриен го последва.

— Милорд — каза тя, щом застана пред него. Все едно че отново беше на осем години.

— Милейди. На какво дължим тази… чест?

— Изпратена съм да търся… — Бриен се поколеба.

— Как ще го намериш, като не знаеш името му? Ти ли уби лорд Ренли?

— Не.

Тарли претегли мълчаливо думите й. „Съди ме, както съди и онези другите“.

— Не си — най-сетне отрони той. — Само си го оставила да умре. Беше умрял в ръцете й, кръвта на живота му я бе наквасила.

Бриен потръпна.

— Беше магия. Изобщо не…

— Изобщо?! — Гласът му изплющя като камшик. — Да. Изобщо не трябваше да обличаш ризница, нито да стягаш меч. Изобщо не трябваше да напускаш бащиния си замък. Това е война, не е жътвен бал. В името на всички богове, трябва да те кача на някой кораб и да те върна в Тарт.

— Направете го и ще отговаряте пред трона. — Искаше й се гласът й да прозвучи храбро, но излезе тънък като на момиченце. — Подрик. В торбата ми ще намериш пергамент. Донеси го на Негово благородие.

Тарли взе писмото и го разви намръщен. Устните му замърдаха, докато четеше.

— Кралска работа. Каква работа? „Излъжеш ли ме, ще те обеся“.

— С-санса Старк.

— Ако момичето на Старк беше тук, щях да го знам. Бас слагам, че се е върнала в Севера. Ще се надява да намери убежище при някой от знаменосците на баща й. Дано само да избере подходящия, че…

— Може да е отишла в Долината — изтърси Бриен, без да иска. — При сестрата на майка й.

Лорд Рандил я изгледа пренебрежително.

— Лейди Лиза е мъртва. Някакъв певец я бутнал от един връх. Сега Орлово гнездо го държи Кутрето… но няма да е задълго. Лордовете на Долината не са от тия, дето ще сгънат коляно пред един празноглав перушан, дето не го бива за нищо, освен да брои петаци. — Подаде й писмото. — Ходи където искаш и прави каквото щеш… но като те изнасилят, недей да ме търсиш за правосъдие. Сама ще си го заслу жила с глупостта си. — Изгледа накриво сир Хюл. — А вие, сир, май трябваше да сте на портата. Заповядах ви да сте там, нали?

— Да, милорд, но помислих…

— Много мислите. — Лорд Тарли им обърна гръб и се отдалечи. „Лиза Тъли е мъртва“. Бриен стоеше вцепенена под бесилките със скъпоценния свитък в ръката. Тълпата се беше разпръснала и враните бяха подновили своя пир. „Някакъв певец я бутнал от един връх“. И със сестрата на лейди Кейтлин ли бяха пирували враните?

— Споменахте за „Миризливата гъска“, милейди — каза сир Хюл. — Ако искате да ви заведа…

— Върнете се на портата си.

По лицето му пробяга раздразнение. „Простовато лице, но не и честно“.

— Щом така желаете…

— Така желая.

— Беше само игра, колкото да мине времето. Не искахме да ви нараним. — Мъжът се поколеба. — Бен, знаете ли, умря. Посякоха го на Черна вода. Фароу също, и Уил Щърка. А Марк Мюлендор получи рана, която му струваше половината лява ръка.

„Добре — искаше й се да му каже. — Добре, заслужи си го“. Но си спомни Мюлендор, седнал пред павилиона си с маймунката му, клекнала на рамото в малката си ризница, и как си правеха двамата муцуни. Какво ги беше нарекла лейди Кейтлин в онази нощ на Горчив мост? „Рицарите на лятото“. А сега беше есен и те капеха като листа…

Обърна гръб на Хюл Хънт.

— Подрик, хайде.

Момчето заподтичва след нея, повело двата коня.

— Отиваме да намерим онова място ли? „Миризливата гъска“?

— Отивам аз. Ти отиваш до конюшните при източната порта. Питай и за някой хан, където можем да преспим.

— Добре, сир. Милейди. — Подрик гледаше в земята и подритваше камъчета. — А знаете ли къде е? Гъската? „Миризливата гъска“ де.

— Не.

— Той каза, че ще ни я покаже. Онзи рицар. Сир Кюл.

— Хюл.

— Хюл. Какво ви е направил той, сир? Ъъ, милейди. „Момчето може да плете език, но не е глупаво“.

— В Планински рай, когато крал Ренли свика знамената си, някои мъже си играеха игра с мен. Сир Хюл беше един от тях. Беше жестока игра, болезнена и нерицарска. — Бриен спря. — Източната порта е натам. Изчакай ме при нея.

— Както кажете, милейди. Сир.

„Миризливата гъска“ нямаше табела, по която да я познае човек. Почти цял час й отне, докато я намери, по дървено стълбище под уличното ниво, под плевника на някакъв прекупвач на коне. Мазето беше тъмно, с нисък таван, и Бриен чукна главата си в гредата на влизане. От гъски нямаше и помен. Няколко разхвърляни столчета и пейка, тикната до една от кирпичените стени. Масите бяха стари винени бурета, посивели и с дупки от червеи. Обещаната миризма владееше над всичко. Най-вече вино, влага и плесен, подсказа носът й, но имаше малко и от нужник, и от смет.