Пир за врани

Пътуването щеше да е дълго и сурово, това никой не можеше да отрече, но поне за другите щеше да има щастлив край. Това бе утехата на Сам. „Заради тях отивам — повтаряше си. — Заради Нощния страж и заради щастливия край“. Но колкото по-дълго гледаше морето, толкова по-студено и дълбоко изглеждаше то.

Само че негледането във водата бе още по-лошо, разбра Сам в тясната каюта под кърмовата кабина, която споделяха пътниците. Опита се да се разсее от гаденето в стомаха, като си поговори с Джили, докато тя кърмеше сина си.

— Този кораб ще ни откара чак в Браавос — почна Сам. — Там ще си намерим друг кораб и той ще ни закара до Староград. Като малък четох една книжка за Браавос. Целият град е построен в една лагуна, на сто малки островчета, и си имат един титан, каменен мъж, сто стъпки висок. Вместо коне имат лодки, а глумците им играят написани истории, а не си измислят обичайните глупави фарсове. Храната е много вкусна, особено рибата. Имат всякакви видове миди, змиорки и стриди, пресни, от лагуната. Сигурно ще се задържим няколко дни между двата кораба. Можем да се поразходим, да гледаме представление на глумци и да си хапнем стриди.

Мислеше си, че това ще я възбуди. Едва ли можеше да сбърка повече. Джили го изгледа равнодушно, с помръкнали очи под сплъстените кичури неумита коса.

— Щом искате, милорд.

— А ти какво искаш? — попита я Сам.

— Нищо. — Обърна му гръб и премести бебенцето си от едната гърда на другата.

Люшкането на кораба разбъркваше яйцата, бекона и пържения хляб, които Сам бе изял преди тръгване. Изведнъж усети, че и за миг повече не може да изтърпи каютата. Надигна се и се изкатери по стълбата да даде закуската си на морето. Гаденето беше толкова силно, че не можа да се спре, за да прецени накъде духа вятърът, повърна от перилото не накъдето трябва и целият се оцапа. Въпреки това се почувства много по-добре… макар и не задълго.

Корабът беше „Черната птица“, най-голямата галера на Стража. „Бурната врана“ и „Нокътят“ бяха по-бързи, обяснил беше Котър Пайк на майстер Емон в Източен крайморски страж, но те бяха бойни кораби, тънки и бързи хищни птици, на които гребците седяха на открити палуби. „Черната птица“ беше по-добър избор за суровите води на Тясното море отвъд Скагос.

— Бури има — предупреди ги Пайк. — Зимните са по-лоши, но есенните бури са по-чести.

Първите десет дни беше сравнително спокойно — „Черната птица“ пълзеше през Залива на тюлените, без да се откъсва от брега. Щом задухаше вятър, ставаше студено, но в солената миризма във въздуха имаше нещо ободряващо. Сам почти не можеше да яде и в редките случаи, когато насила сложеше нещо в стомаха си, то не се задържаше задълго, но като оставим това настрана, не се чувстваше съвсем зле. Опитваше се да окуражи Джили и да я ободри, колкото можеше, но каквото и да й кажеше, тя, изглежда, предпочиташе да се свива в каютата с мъничкия си син. Бебето явно не харесваше кораба повече от майка си. Когато не ревеше, повръщаше майчиното мляко. Имаше непрекъснато разстройство, цапаше кожите, с които го увиваше Джили да му е топло, и въздухът се изпълваше с кафява воня. Колкото и лоени свещи да палеше Сам, миризмата на акано си оставаше.

По-приятно беше вън на палубата на чист въздух, особено когато Дареон пееше. Певецът беше познат на гребците на „Черната птица“ и с охота им свиреше, докато гребат. Знаеше всичките им любими песни: тъжни като „Деня, в който обесиха Черния Робин“, „Русалкина жалба“ и „Есента на живота ми“, ободряващи като „Железни пики“ и „Седем меча за седем сина“, неприлични като „Вечеряла дамата“, „Малкото й цветенце“ и „Мегет беше весела девица, весела девица беше тя“. Когато запя „Мечока и красивата девица“, подхванаха я всички гребци и „Черната птица“ сякаш полетя над водата. Дареон не беше кой знае колко добър с меча, знаеше Сам от времето им с обучението при Алисър Торн, но имаше хубав глас. „Мед, намазан върху гръм“, беше го нарекъл веднъж майстер Емон. Свиреше добре на лютня, и на цигулка също така, и дори пишеше свои песни… макар че според Сам не бяха много добри. Все пак беше хубаво да седи и да слуша, макар сандъкът да бе толкова корав и грапав, че почти беше благодарен на месестия си задник. „Дебелите хора си носят възглавница навсякъде“, мислеше си.

Майстер Емон също предпочиташе да прекарва времето си на палубата, завит под купчина кожи и зазяпан над водата.

— Какво толкова гледа? — зачуди се един ден Дареон. — За него тук е толкова тъмно, колкото и в каютата.

Старецът го чу. Макар очите му да бяха замъглени и угаснали, ушите му си бяха съвсем наред.