Пир за врани

— За да сложа край на тази война, преди тя да ни е довършила. Спечелихме всичко, което можехме… и сме на път също толкова лесно да го загубим, ако не сключим мир. Отнесох се към лейди Гловър с цялата възможна вежливост и тя се кълне, че нейният съпруг е готов да сключи мир с мен. Ако им върнем Дълбоки лес, Тореново поле и Рова Кайлин, уверява ме тя, северняците ще ни отстъпят нос Морски дракон и Каменния бряг. Тези земи са рядко населени, но са десет пъти по-големи от всички острови, взети заедно. Една размяна на заложници ще утвърди мира и всяка страна ще приеме обща кауза с другата, в случай че Железният трон…

Виктарион се изсмя.

— Тази лейди Гловър те е изиграла, племеннице. Нос Морски дракон и Каменния бряг са си наши. Защо изобщо да връщаме нещо? Зимен хребет е изгорен и срутен, а Младия вълк гние без глава в земята. Ние ще имаме целия Север, както мечтаеше баща ти.

— Когато дългите кораби се научат да гребат през дървета, може би. Рибар може да хване на куката сив левиатан, но той ще го завлече и убие, ако не среже въжето да го пусне. Северът е твърде голям, за да можем да го задържим, и е пълен със северняци.

— Върни се при куклите си, племеннице. Остави печеленето на войни на воините. — Виктарион й показа юмруците си. — Имам две ръце. Никой мъж няма нужда от три.

— Но знам един, на който му трябва домът Харлоу.

— Хото Гърбицата ми предложи дъщеря си за кралица. Ако я взема, ще имам Харлоу.

Това я изненада.

— Лорд Родрик управлява Харлоу.

— Родрик няма дъщери, само книги. Хото ще е неговият наслед ник, а аз ще съм кралят. — Щом го изрече на глас, му прозвуча като истина. — Вранско око твърде дълго го нямаше.

— Някои изглеждат по-големи от разстояние — предупреди го Аша. — Обиколи огньовете, ако смееш, и послушай. Не говорят за твоята сила, нито за моята красота. Говорят само за Вранско око — за далечните краища, които е посетил, за жените, които е насилил, и за мъжете, които е убил, за градовете, които е плячкосал, за това как е подпалил флота на лорд Тивин в Ланиспорт…

— Аз подпалих лъвския флот — настоя Виктарион. — Ей с тия две ръце пръв хвърлих факла по флагманския им кораб.

— Вранско око обаче е измислил плана. — Аша сложи ръка на рамото му. — И той уби жена ти… нали?

Бейлон им бе заповядал да не говорят за това. Но Бейлон беше мъртъв.

— Зачена бебе в корема й, а убийството остави за мен. Щях да убия и него, но Бейлон не позволи братоубийство. Прати Юрон в изгнание, да не се връща никога…

— …докато Бейлон е жив? Виктарион погледна юмруците си.

— Тя ми сложи рога. Нямах избор. — „Ако се разчуеше, мъжете щяха да ми се надсмиват, както ми се изсмя Вранско око, когато се изправих срещу него. «Дойде при мен мокра и страстна», така се похвали. Виктарион, изглежда, е голям навсякъде, но не и там, където има значение“. Но това не можеше да й каже.

— Съжалявам за тебе — каза Аша. — Още повече съжалявам за нея… но не ми оставяш друг избор, освен сама да поискам Престола от Морски камък.

„Не можеш“.

— Дъхът си е твой.

— Мой е — отвърна тя. И го остави.

УДАВЕНИЯТ

Чак когато ръцете и краката му изтръпнаха от студа, Ерон Грейджой се добра с мъка до брега и навлече халата си. Беше побягнал от Вранско око, сякаш все още бе онова някогашно слабо същество, ала щом вълните се разбиха над главата му, му напомниха, че онзи мъж е мъртъв. „Аз бях прероден от морето, по-здрав и по-крепък“. Никой смъртен не можеше да го изплаши, тъй както не можеше да го изплаши тъмното, нито костите на душата му, сивите и ужасни кости на душата му. „Скърцането на отваряща се врата, стонът на ръждясала панта“.

Жреческият халат изхрущя, щом го дръпна надолу, още твърд от солта от последното пране преди две седмици. Вълната полепна по мократа му гръд и жадно запи стичащите се от косата му морски сълзи. Той напълни меха си и го метна през рамо.

Докато крачеше по брега, един удавен, връщащ се от зова на естеството, се блъсна в него в тъмното. Ерон положи ръка на главата му, благослови го и продължи. Земята под ходилата му се издигаше, леко отначало, после — все по-стръмно. Когато стръковете трева го зажулиха между пръстите, разбра, че е оставил брега зад себе си. Продължи бавно нагоре, заслушан във вълните. „Морето никога не се уморява. И аз трябва да съм също тъй неуморен“.