Пир за врани

На върха на хълма от земята се издигаха четиридесет и четири каменни ребра, като стволовете на огромни бели дървета. При тази гледка сърцето на Ерон затуптя по-бързо. Нага бе първият морски дракон, най-могъщият, раждал се от вълните. Беше се хранила с кракени и левиатани и беше давила в гнева си цели острови, но Сивият крал я беше убил и Удавеният бог бе превърнал костите й в камък, та да не престават хората да се дивят на храбростта на първия от всички крале. Ребрата на Нага се бяха превърнали в греди и стълбове на неговия палат, тъй както челюстите й бяха станали неговия трон. „Хиляда и седем години е властвал тук — припомни си Ерон. — Тук е взел за жена русалка и оттук е замислял войните си срещу Бурния бог. Оттук е властвал над камък и сол, обличал е роби от водорасло тъкани и си е слагал висока бяла корона, направена от зъбите на Нага“.

Ала това бе в зората на дните, когато по суша и море все още обитавали могъщи хора. Палатът му се греел от живия огън на Нага, който Сивият крал превърнал в свой роб. По стените му висели гоблени, тъкани от сребърно водорасло, преблажена гледка за очите. Воините на Сивия крал пирували с морска плячка на маса, изваяна като морска звезда, седнали на тронове от бисерни миди. „Отишло си е всичко това, целият блясък и слава“. Хората сега бяха по-малки. Животът им се бе съкратил. Бурният бог бе удавил огъня на Нага след смъртта на Сивия крал, столовете и гоблените бяха разграбени, покривът и стените бяха изгнили и порутени. Дори великият трон на Сивия крал от зъбите на морския дракон бе погълнат от морето. Само костите на Нага бяха устояли, да напомнят на железнородените за чудото, което някога са били.

„Стига“, помисли Ерон Грейджой.

В камъка бяха всечени девет широки стъпала. Зад тях се извисяваха ветровитите хълмове на Стари Уик, с черните и сурови планини в далечината. Ерон спря там, където някога се бяха издигали портите, отпуши меха, отпи глътка солена вода и се обърна към морето. „Родихме се от морето и в морето трябва да се върнем“. Дори оттук можеше да чуе несекващия грохот на вълните и да усети силата на бога, спотаен под водите. Падна на колене. „Ти прати своя народ при мен — замоли се той. — Оставиха своите палати и колиби, своите замъци и твърдини, за да дойдат тук, при костите на Нага, от всяко рибарско селце и от всяка закътана долина. Дай им сега мъдростта да познаят истинския крал, щом застане пред тях, и да избегнат лъжливия“.

Цяла нощ се моли така, защото щом богът влезеше в него, не му трябваше сън, не повече, отколкото на вълните или на рибите в морето.

Тъмни облаци побягнаха пред вятъра и първата светлина се прокрадна над света. Черното небе стана сиво като аспид; черното море стана сиво-зелено; черните планини на Голям Уик отвъд залива добиха синьо-зеленикавия цвят на стройните смърчове. А щом цветът се върна на света, заплющяха сто знамена. И видя Ерон сребърната риба на Ботли, кървавата луна на Винч и тъмнозелените дървета на Оркууд. Видя бойни рогове, левиатани и коси, и навсякъде — големите златни кракени. Под тях пристъпваха раби и солени жени, разбъркваха за нов живот тлеещи въглени и кормеха риба, да закусят капитани и крале. Зората докосна скалистия бряг и той видя мъже да се будят от сън, да мятат настрана завивки от тюленова кожа и да подвикват за първия си рог с ейл. „Пийте дълбоко — помисли Ерон, — че божия работа имаме да свършим днес“.

Морето също оживяваше. Вълните се надигнаха с усилващия се вятър и замятаха пенести гребени по дългите кораби. „Удавеният бог се пробужда“, помисли Ерон. Чуваше гласа му, надигащ се от морските дълбини. „Ще бъда тук с теб в този ден, мой силен и верен слуга — рече му гласът. — Безбожник няма да седне на моя Престол от Морски камък“.

Тук, под свода на ребрата на Нага, го намериха неговите удавени, изправен, висок и неумолим, с развятата от буйния вятър дълга черна коса.

— Време ли е? — попита Рус. Ерон кимна и рече:

— Вървете и огласете призива.

Удавените вдигнаха криваците си от плавеи и ги заудряха, заслизаха надолу по хълма. Присъединиха се и други и тропотът закънтя над целия бряг. Шумът и трясъкът, който вдигаха, бе толкова страховит, че сякаш стотици дървета се биеха едно друго с могъщите си клони. Заудряха и бойни барабани, изрева рог, а след него — друг.