Читаем Пир за врани полностью

Мъже заоставяха огнищата и поеха нагоре към костите на Палата на Сивия крал; гребци, кърмчии, тъкачи на платна, корабостроители, воините с брадвите си и рибарите с мрежите си. Някои си имаха раби да им служат, други — солени жени. Трети, плавали твърде често до зелените земи, ги придружаваха майстери, певци и рицари. Простолюдието се струпа в широк полумесец около подножието на хълма, с рабите, децата и жените най-отзад. Капитаните и кралете продължиха нагоре по склоновете. Ерон Мокра коса видя широко умихнатия Зигфри Каменно дърво и Андрик Несмеещия се, и рицаря Харас Харлоу. Лорд Белор Блектайд в самурения си плащ крачеше до Стоунхауз в дрипавата му тюленова кожа. Виктарион се извисяваше над всички, освен над Андрик. Брат му не носеше шлем, но инак целият беше в броня, с плаща на кракена, провиснал златен от раменете му. „Той ще е нашият крал. Кой би могъл да го погледне и да се усъмни?“

Щом Мокра коса вдигна високо костеливите си ръце, барабаните секнаха и бойните рогове замлъкнаха, удавените снишиха криваците си и всички се смълчаха. Остана само шумът на вълните, грохот, който никой смъртен не може да усмири.

— Родихме се от морето и в морето ще се върнем — подхвана Ерон, тихо най-напред, та да напрегнат мъжете слух. — Бурният бог в своя гняв изтръгна Бейлон от замъка му и го захвърли, ала сега той пирува под вълните във водните палати на Удавения бог. — Вдигна очи към небето. — Бейлон е мъртъв! Железния крал е мъртъв!

— Кралят е мъртъв! — ревнаха неговите удавени мъже.

— Ала което е мъртво, не може никога да умре, но се вдига отново, по-крепко и по-силно! — напомни им той. — Бейлон падна, Бейлон, моят брат, който зачете Стария закон и плати желязната цена. Бейлон Храбрия, Бейлон Блажения, Бейлон Трижди коронясания, който върна свободата ни и нашия бог. Бейлон е мъртъв… но железен крал ще се вдигне отново, да седне на Престола от Морски камък и да властва над островите.

— Крал ще се вдигне! — отвърнаха те. — Ще се вдигне!

— Да. Трябва. — Гласът на Ерон изтътна като вълните. — Но кой? Кой ще седне на мястото на Бейлон? Кой ще властва над тези святи острови? Тук ли е той сред нас сега? — Жрецът разпери широко ръце.

— Кой ще е кралят над нас?

Зад гърба му изкрещя чайка. Тълпата се размърда, като хора, събуждащи се от сън. Всеки оглеждаше съседите си да види кой би дръзнал да поиска корона. „Вранско око никога не е бил търпелив — каза си Ерон Мокра коса. — Може да проговори пръв“. Станеше ли тъй, щеше да си е негова грешка. Капитаните и кралете бяха дошли отдалече за този пир и нямаше да изберат първото блюдо, което им поднесат. „Ще искат да вкусят и да опитат, хапка от един, залък от друг, докато не намерят оногова, който най им допада“.

Юрон също трябваше да го е разбрал. Стоеше сред своите неми чудовища, скръстил ръце на гърдите си. Само вятърът и вълните отвърнаха на зова на Ерон.

— Железнородените трябва да имат свой крал — настоя жрецът след дълго мълчание. — Пак питам. Кой ще е кралят над нас?

— Аз ще съм — дойде отговор отдолу. Мигом се надигнаха викове:

— Джилбърт! Джилбърт крал!

Капитаните отвориха път, за да минат претендентът и поборниците му и да застанат до Ерон, под ребрата на Нага.

Претендентът за крал беше висок и мършав, с гладко обръснати хлътнали бузи и тъжно лице. Тримата му поборници застанаха две стъпки по-надолу, с неговия меч, щита и знамето му. И тримата определено приличаха на високия лорд и Ерон реши, че са синовете му. Единият развя знамето му, черен дълъг кораб на залязващо слънце. — Аз съм Джилбърт Фарвинд, владетелят на Самотна светлина — заяви той на кралския събор.

Ерон познаваше неколцина от рода Фарвинд, особняци, които държаха земите по най-западния бряг на Голям Уик и пръснатите отвъд него островчета, толкова малки скали, че повечето можеха да крепят само един дом. От тях Самотна светлина бе най-далечният, на осем дни плаване на северозапад, през места, където се въдеха тюлени и моржове. Фарвинд бяха повече от странни. Някои мълвяха, че били превъплъщенци, нечестиви създания, които можели да се превръщат в морски лъвове, моржове и дори в петнисти китове, вълците на дивото море.

Лорд Джилбърт заговори. Заговори за земя на чудеса, отвъд Морето на залеза, земя, непознаваща глад и зима, където смъртта нямала власт.

— Направете ме свой крал и ще ви отведа там — извика той. — Ще построим десет хиляди кораба като Нимерия някога и ще отплаваме с целия си народ в земята отвъд залеза. Там всеки мъж ще е крал и всяка жена — кралица.

Перейти на страницу:

Похожие книги