Пир за врани

Очите му, видя Ерон, бяха ту сиви, ту сини, променчиви като морските води. „Очи на луд — помисли той. — Очи на глупак“. Видението, за което говореше, несъмнено бе клопка, поставена от Бурния бог, за да примами железнородените към унищожение. Даровете, които хората му пръснаха пред кралския събор, бяха тюленови кожи и бивни от моржове, гривни от китова кост и рогове, обковани в бронз. Капитаните ги поглеждаха и се обръщаха, оставяха на по-низшите да си вземат по някой дар. Щом глупакът спря да говори и поборниците му завикаха името му, само Фарвинд подеха вика, а и далеч не всички. Скоро виковете „Джилбърт! Джилбърт крал!“ заглъхнаха и наново се възцари тишина. Чайките крещяха високо над тях и кацаха по ребрата на Нага, докато владетелят на Самотна светлина слизаше бавно по склона.

Ерон Мокра коса отново пристъпи напред.

— Пак питам. Кой ще е кралят над нас?

— Аз! — прогърмя дълбок глас и тълпата отново се раздвои.

Извикалия го понесоха нагоре в издялан от плавей стол, на раменете на внуците му. Грамаден мъж развалина, двайсет камъка на тегло и деветдесет на години, загърнат в тежка бяла меча кожа. Косата му също беше бяла като сняг, а огромната брада го загръщаше като одеяло от бузите до бедрата, тъй че беше трудно да каже човек къде свършва брадата и почва кожата. Макар внуците му да бяха едри и здрави мъже, огъваха се под тежестта му по стръмните каменни стъпала. Оставиха го под Палата на Сивия крал, а трима останаха под него като поборници.

„Преди шейсет години тоя като нищо можеше да спечели благоволението на събора — помисли Ерон. — Но часът му е изтекъл отдавна“.

— Аз, да! — ревна мъжът от стола си с глас, огромен, колкото огромен беше самият той. — Защо не? Кой ще е по-добър? Аз съм Ерик Ковача на желязо, за тия, дето са слепи. Ерик Справедливия. Ерик Трошача на наковални. Покажи им чука ми, Тормон. — Един от поборниците му го вдигна високо, да го видят всички. Чудовищно сечиво, с дръжка, увита в стара кожа и с глава — стоманена тухла, голяма колкото самун хляб. — Не мога да преброя колко ръце съм смазал на каша с тоя чук — рече Ерик, — но някой крадец сигурно би могъл да каже. Не мога да кажа и колко глави съм строшил върху наковалнята си, но някои вдовици биха могли. Мога да ви разкажа всичките си подвизи в битки, но съм на осемдесет и осем и няма да живея толкова, че да свърша. Ако старостта е мъдрост, никой не е по-мъдър от мен. Ако голямото е сила, никой не е по-силен. Искате крал с наследници? Имам повече, отколкото мога да преброя. Крал Ерик, да, харесва ми как звучи. Хайде, кажете го с мен: ЕРИК! ЕРИК ТРОШАЧА НА НА КОВАЛНИ! ЕРИК КРАЛ!

Щом внуците подхванаха виковете му, синовете му излязоха напред, понесли сандъци на раменете. Когато ги обърнаха в подножието на каменните стъпала, се изсипа порой от сребро, бронз и стомана: железни гривни, нашийници, ками и ножове, брадви за мятане. Неколцина от капитаните награбиха от най-добрите изделия и добавиха гласовете си към мощния рев. Но щом викът се надигна, проряза го женски глас.

— Ерик! — Мъжете се отдръпнаха, за да пропуснат жената. Тя стъпи на най-ниското стъпало и пак извика: — Ерик, стани.

Врявата стихна. Духаше вятър, вълните се разбиваха в брега, мъжете замърмориха. Ерик Ковача зяпна отгоре Аша Грейджой.

— Момиче. Трижди проклето момиче. Какво каза?

— Стани, Ерик — извика тя. — Изправи се и аз ще извикам името ти с всички останали. Стани и аз ще съм първата, която ще те последва. Искаш корона, да. Стани и я вземи.

Вранско око се изсмя. Ерик го изгледа с гняв. Ръцете на грамадния мъж се впиха здраво в облегалките на трона от плавей. Лицето му почервеня, после посиня. Мишците му затрепериха от усилие. Ерон видя как се изду дебелата синя жила на врата му, докато се мъчеше да се вдигне. За миг като че ли щеше да успее, но дъхът му излезе отведнъж, той простена и се отпусна немощно на възглавницата. Юрон се изсмя още по-силно. Едрият мъж отпусна вяло глава и се състари — за едно мигване на окото. Синовете му бавно го понесоха надолу по склона.

— Кой ще властва над железнородените? — попита отново Ерон Мокра коса. — Кой ще е кралят над нас?

Мъжете се споглеждаха. Някои се озъртаха към Юрон, други — към Виктарион, малцина — към Аша. Зелени и бели вълни се разбиваха в дългите кораби. Чайки закрещяха отново — дрезгави и скръбни писъци.

— Предяви си правото, Виктарион — извика Мерлин. — Хайде да свършваме с тоя фарс.

— Когато бъда готов — викна му в отговор Виктарион. Ерон беше доволен. „По-добре да изчака“.

После излезе Дръм, друг старец, макар и не толкова стар като Ерик. Качи се по склона сам, понесъл на бедрото си Червен дъжд, прочутия си меч, изкован от валирианска стомана във времената преди Ориста. Поборниците му бяха лични мъже: синовете му Денис и Донел, и двамата яки борци, а между тях Андрик Несмеещия се, мъж великан, с ръце и бедра, дебели като дървета. Добре говореше за Дръм, че такъв мъж е пожелал да застане за него.