Пир за врани

„Тук се скриха стрелците и убиха горкия Клеос Фрей“… Но половин миля по-нататък подмина друга стена, която досущ приличаше на първата, и се разколеба. Разровеният от коловозите път завиваше и лъкатушеше, а голите кафяви дървета изглеждаха много различно от зелените дървеса, които помнеше. Дали бе подминала мястото, където сир Джайм бе извадил меча на братовчед си от ножницата му? Къде бяха дърветата, сред които се биха? Потокът, в който цапаха и се сечаха, докато не привлякоха Храбрата дружина?

— Милейди? Сир? — Подрик така и не беше решил как да я нарича. — Какво търсите?

„Призраци“.

— Веднъж минах оттук. Все едно. — „Когато сир Джайм все още си имаше две ръце. Как го мразех тогава, с всичките му подигравки и усмивки“. — Тихо, Подрик. В тези гори все още може да има разбойници.

— Имам меч. Мога да се бия.

„Не достатъчно добре“. Бриен не се съмняваше в храбростта му, само в обучението. Можеше и да е скуайър, поне на име, но хората, на които беше служил, не му бяха служили добре.

Чула беше историята му на части и с прекъсвания по пътя от Дъскъндейл. Беше от по-низшето разклонение на дома Пейн, сиромашка издънка от слабините на по-малък син. Баща му беше прекарал целия си живот като скуайър на по-богати братовчеди и беше направил Подрик на една дъщеря на свещар, за която се оженил, преди да загине при Бента на Грейджой. Майка му го оставила с един от същите братовчеди, когато бил на четири, за да избяга с някакъв странстващ певец, напълнил корема й с друго бебе. Подрик не помнеше как е изглеждала майка му. Сир Цедрик Пейн беше най-близо до онова, което Подрик можеше да нарече родител, макар че от накъсания му разказ на Бриен й се струваше, че братовчедът Цедрик е гледал на него повече като на слуга, отколкото като на син. Когато Скалата на Кастърли призовала васалните си знамена, рицарят го взел със себе си да се грижи за коня му и да чисти ризницата му. А после сир Цедрик го посекли в Речните земи, докато се сражавал във войската на лорд Тивин.

Далече от роден дом, само и без пари, момчето се лепнало за един безимотен рицар на име сир Лоримър Корема, от частта на лорд Лефорт, комуто било възложено да пази обоза.

— Момчетата, които пазят храната, винаги се хранят най-добре — обичал да казва лорд Лоримър, докато не го спипали с осолен бут, откраднат от личните запаси на лорд Тивин. Тивин Ланистър решил да го обеси за назидание на други плячкаджии. Подрик също хапнал от бута и можело и той да отиде на въжето, но го спасило името му. Сир Кеван Ланистър го взел под опеката си, а по-късно пратил момчето за скуайър на племенника си Тирион.

Сир Цедрик беше научил Подрик как се гледа кон и как да проверява подковите за набити камъчета, а сир Лоримър го научил как се краде, но никой от двамата не го беше упражнявал много с меча. Когато дошли в двора, Дяволчето поне го поверил на учителя по оръжие в Червената цитадела. Но по време на гладните бунтове сир Арон Сантагар бил един от убитите и това сложило край на обучението на Подрик.

Бриен издяла два дървени меча от паднали клони, за да добие представа за уменията на Подрик. Остана доволна, като разбра, че момчето, макар и мудно в приказките, има бърза ръка. Беше безстрашен и усърден, но също така — недохранен и мършав, и недостатъчно силен. И да беше оцелял в битката при Черна вода, както твърдеше, сигурно бе само защото никой не си е помислил, че си струва да го убива.

— Може да се наричаш скуайър — каза му тя, — но съм виждала пажове два пъти по-малки от тебе, които биха те пребили до смърт. Ако останеш с мен, ше спиш с мехури по ръцете и с натъртени мишци почти всяка нощ, и ще си толкова изтръпнал и натъртен, че едва ли ще можеш да заспиш. Не вярвам да го искаш.

— Искам — настоя момчето. — Искам това. Мехурите и отоците. Всъщност не че го искам, но го искам. Сир. Милейди.

Доколкото беше верен на думата си, Бриен оставаше вярна на своята. Подрик не се оплакваше. Всеки път, щом му оставеше нова синина на десницата, момчето с гордост й я показваше. За конете също се грижеше добре. „Още не е скуайър — напомняше си тя, — но и аз не съм никакъв рицар, колкото и да ме нарича сир“. Щеше да го отпрати да си върви по пътя, но момчето нямаше къде да иде. Освен това, макар Подрик да не знаеше къде е отишла Санса Старк, възможно беше да знае повече, отколкото съзнаваше. Някоя случайна полузапомнена дума можеше да се окаже ключът в издирването на Санса.

— Сир? Милейди? — Подрик посочи. — Напред има някаква кола. Бриен я видя: на две колелета и с високи страници. В оковете й се напрягаха мъж и жена, теглеха колата към Девиче езеро. „Селски хора, както ги гледам“.

— По-бавничко — каза на момчето. — Може да ни вземат за разбой ници. Не говори повече, отколкото трябва, и се дръж вежливо.

— Добре, сър. Вежливо. Милейди. — Изглеждаше почти зарадван от възможността да го вземат за разбойник.

Селяците ги загледаха нащрек, когато се приближиха в лек тръс, но след като Бриен даде да се разбере, че не им мислят зло, се съгласиха да продължат с тях.