Пир за врани

— Имахме си вол — каза старецът, докато минаваха през буренясали ниви, локви рядка кал и овъглени дървета, — но го отвлякоха вълци. — Лицето му беше почервеняло от усилието да дърпа колата. — И дъщеря ни отвлякоха, и я оправиха както те си знаят, но се прибра, след като скитосвала няколко дни след битката при Дъскъндеил. Ама волът не се върна. Вълците ще да са го изяли.

Жената нямаше какво да добави. Беше с двайсетина години по-млада от него, но не каза и дума, само зяпаше Бриен, както щеше да зяпа някое двуглаво теле. Девата на Тарт беше виждала и преди такива погледи. Лейди Старк се беше държала мило с нея, но повечето жени бяха не по-малко жестоки от мъжете. Не можеше да каже кое я наранява повече, язвителните езици и кисканията на хубавите момиченца или студените очи на дамите, прикриващи презрението си зад маска на вежливост. А жените от простолюдието често се държаха по-зле и от тях.

— Девиче езеро беше в руини, когато го видях последния път — отвърна тя. — Портите бяха срутени и половината град беше изгорял.

— Възстановили са го донякъде. Този Тарли е суров мъж, но е по-смел господар от Пъг. В горите все още има разбойници, но не толкоз много, колкото бяха. Тарли излови най-лошите и ги скъси с по една глава с огромния си меч. — Завъртя глава и се изплю. — Видяхте ли разбойници по пътя?

— Никакви. — „Този път не“. Колкото повече се отдалечаваха от Дъскъндеил, толкова по-пуст ставаше пътят. Единствените пътници, които бяха зърнали, се бяха стопили в горите, преди да стигнат до тях, освен някакъв едър брадат септон, тръгнал на юг с четиридесетина босоноги следовници. Хановете, край които минаваха, бяха или ограбени и опустели, или превърнати във войнишки лагери. Предния ден се бяха натъкнали на патрули на лорд Рандил, с настръхналите им пики и дълги лъкове. Конниците ги обкръжиха и началникът им разпита Бриен, но накрая ги пуснаха да продължат по пътя си.

— И внимавай, жено. Следващите мъже, които ще срещнеш, може да не са порядъчни като момчетата ми. Хрътката е прехвърлил Тризъбеца със сто разбойници и разправят, че изнасилвали всяка пачавра, която срещнат, и им режели циците за трофеи.

Бриен се почувства задължена да предаде това предупреждение на селяка и жена му. Мъжът закима, докато му го казваше, но като свърши, се изплю пак и рече:

— Кучета, вълци и лъвове, Другите да ги вземат всички дано. Тия разбойници няма да смеят да се доближат до Девиче езеро. Не и докато лорд Тарли държи там.

Бриен знаеше лорд Рандил Тарли от времето си с войската на крал Ренли. Макар да не можеше да се насили да го харесва, не можеше да забрави дълга си към него. „Ако боговете са добри, ще минем през Девиче езеро, преди да е разбрал, че съм там“.

— Градът ще бъде върнат на лорд Пъг, щом свършат боевете — каза на селянина. — Кралят е опростил негово благородие.

— Опростил? — Старецът се изсмя. — За какво? Че си седи на задника в проклетия си замък? Прати хора да се бият при Речен пад, но самият той така и не отиде. Лъвове му плячкосаха града, после вълци, после наемници, а негово благородие си седя на завет зад стените си. Брат му нямаше да се крие така. Сир Майлс беше смел и твърд като пиринч, докато оня Робърт не го уби.

„Още призраци“, помисли Бриен.

— Търся сестра си, красива тринайсетгодишна девица. Може би сте я виждали?

— Никакви девици не съм виждал, ни красиви, ни грозни. „Никой не я е виждал“. Но трябваше да разпитва.

— Щерката на Пъг, тя е девица — продължи мъжът. — До брачното й ложе де. Тия яйца са за сватбата й. Нейната и на сина на Тарли. На готвачите ще им трябват яйца за тортите.

— Така е.

„Синът на лорд Тарли. Младия Дикон ще го женят“. Опита се да си спомни колко голям трябваше да е. На осем-десет някъде. Бриен я бяха сгодили на седем, за момче с три години по-голямо от нея, по-малкия син на лорд Карон, свенливо момче с черна бенка над устната. Срещнали се бяха само веднъж, по повод годежа. Две години по-късно умря, затрит от същата треска, която взе и лорда, и лейди Карон, и дъщерите им. Ако беше жив, щяха да се оженят до една година след първото й разцъфване и целият й живот щеше да е друг. Нямаше да е тук сега, облякла мъжка ризница и понесла меч, да търси детето на мъртва жена. Щеше по-скоро да е в Нощна песен, да повива своето дете. Мисълта не беше нова за Бриен. Винаги й навяваше малко тъга, но и облекчение.

Когато излязоха от изгорялата гора и Девичето езеро се открои пред тях, с дълбоките води на залива отвъд града, слънцето наполовина се беше скрило зад пелена от облаци. Градските порти бяха възстановени и укрепени, веднага забеляза Бриен, а по розовите каменни стени отново крачеха стрелци с арбалети. Над портата се вееше знамето на крал Томен, биещи се черен елен и златен лъв на раздвоено поле от злато и пурпур. По други знамена се виждаше ловецът на Тарли, но червената сьомга на дома Пъг се вееше само на замъка им на хълма.