Планетата на Шекспир

„Всички ние сме изгубени в необятността на вселената. След като сме загубили дома си, няма къде да отидем, или, което е по-лошо, има твърде много места, на които можем да отидем. Изгубени сме не само в дълбините на нашата вселена, но също така и в дълбините на съзнанията си. Когато хората са си стоели на една планета, те са знаели къде се намират. Имали са дървени метри да мерят разстояния и пръсти, с които да определят времето. Но сега, дори когато мислим, че знаем къде се намираме, все пак сме изгубени. Защото няма пътека, която да ни отведе у дома, нито в много случаи дом, в който има смисъл да се върнем.

Независимо къде може да е техният дом, хората днес, поне мисловно, са бездомни скитници. Дори да можем да наречем една планета «дом», дори да има малцина, които остават и могат да нарекат Земята техен дом, днес няма такова нещо, каквото е домът. Човешката раса сега е разпокъсана между звездите, все още пръскаща се към звездите. Като раса нас не ни задоволява миналото, а много от нас и настоящето, така че гледаме само в една посока — към бъдещето, което ни отдалечава все повече от понятието дом. Като раса ние сме непоправими скитници и не желаем нищо, което би ни обвързало, и нищо, за което да се държим — до този ден, който трябва да дойде някога за всеки един от нас, когато разбираме, че не сме толкова свободни, колкото си мислим, а по-скоро сме изгубени. Едва когато се опитаме да си припомним с наследствената си памет къде сме били и защо сме били там, разбираме до каква степен сме се изгубили.

На една планета или дори в една слънчева система бихме могли да се насочим към психологичния център на вселената. Защото тогава имахме ценности, ценности, които сега разглеждаме като ограничени, но все пак ценности, които осигуряваха човешка система, в чиито рамки да се движим и да живеем. Но рамките на тази система сега са разбити и нашите ценности начупени толкова много пъти от различните посетени от нас светове (тъй като всеки нов свят или ни е давал нови ценности, или е отричал някои от старите, към които сме се придържали), така че нямаме основа, върху която да изграждаме и прилагаме оценките си. Сега не разполагаме с мярка, за която да се споразумеем и да я използваме за измерване на загубите си или на стремежите си. Дори безкрайността и вечността се превърнаха в понятия, които се различават по някои основни линии. Едно време прилагахме науката си, за да изградим мястото, където да живеем, да му придадем форма и смисъл. Сега сме объркани, защото сме научили толкова много (макар и да е само частица от това, което има да се научава), че не можем да намерим гледни точки на човешката наука, които да представят вселената такава, каквато я познаваме днес. Сега имаме повече въпроси, отколкото когато и да е било преди, и по-малко шансове да намерим отговорите им. Може да сме били провинциалисти, никой няма да отрече това. Но много от нас трябва да проумеят, че в провинциализма сме намирали утеха и известно чувство за сигурност. Всеки живот е поставен в среда, която е много по-голяма от самия живот, но за няколко милиона години всяка форма на живот може да извлече от околната си среда достатъчно знания, за да може да живее добре в нея. Но ние, като напуснахме Земята, като отхвърлихме с презрение родната си планета в замяна на по-ярки и по-далечни звезди, разширихме неимоверно околната си среда и не разполагаме с тези няколко милиона години. В бързината си не разполагаме с никакво време.“