Планетата на Шекспир

През цялото време се е присмивал на Хищника. Давал е на Хищника да разбере, че му се смее. Хищника често говори за това. Дълбоко го е засегнало и му тежи на съвестта. Отначало помислих, че този Шекспир е бил хитър мръсник — знаете, някой с комплекс за малоценност, който го кара по някакъв начин, без да се излага на опасност, постоянно да задоволява егото си. Една от възможностите да се прави това е тайно да се присмива на другите, като подкрепя илюзията за измислено от него фалшиво превъзходство. Така си мислех отначало, както казах. Сега смятам, че човекът е бил луд. Подозирал е Хищника. Мислел е, че Хищника иска да го убие. Бил е убеден, че Хищника ще го направи в крайна сметка.

Ами Хищника? Какво смяташ за него?

Той е нормален, рече Хортън. Не би причинил голямо зло.

Никодим, ти какво мислиш?

Съгласен съм с Картър. Той не представлява заплаха за нас. Исках да ти съобщя — открихме изумрудена мина.

Знаем, каза Кораба. Отбелязахме си го. Въпреки че подозираме, че нищо няма да излезе от нея. Сега не ни интересуват изумрудени мини. Все пак след като веднъж откритието е направено, нищо не пречи да донесете една кофа от тях. Никой не знае. Може някъде, някога да послужат за нещо.

Ще го сторим, обеща Никодим.

А сега, завърши Кораба, лека нощ, Картър Хортън. Никодим. трябва добре да го пазиш, докато спи.

Това смятам да направя, рече Никодим.

Лека нощ, Корабе

, каза Хортън.

15

Никодим разтърси Хортън, за да го събуди.

— Имаме посетител.

Хортън се изправи в спалния чувал. Разтърка слепналите си от съня очи, за да бъде сигурен в това, което виждаше. На една-две крачки, близо до огъня, стоеше жена. Беше облечена в жълти шорти и бели боти, които стигаха до средата между глезена и коляното. Не носеше нищо друго. Тъмночервена роза бе татуирана на едната и гърда. Беше висока и изглеждаше грациозна.

Около кръста и бе стегнат колан, на който висеше някакъв странен вид пистолет. През едното и рамо бе преметната раница.

— Дойде по пътеката — каза Никодим.

Слънцето още не бе изгряло, но първата утринна светлина се бе появила вече. Сутрешният въздух бе влажен, прозирен и мек.

— Дошла сте по пътеката — рече Хортън, като говореше неясно, все още ненапълно събуден. — Означава ли това, че сте дошла през тунела?

— Направо чудесно! — възкликна тя и плесна радостно с ръце. — Значи говорите и стария език. Колко се радвам, че ви срещнах двамата. Изучавах езика ви, но досега не съм имала случай да го използвам. Сега установявам, че произношението, на което ни учеха, се е променило, както предполагах, с нещо през годините. Бях поразена и поласкана едновременно, когато роботът заговори на този език, но не можех да се надявам, че ще намеря и други…

— Странно съвпадение, това, което, казва — забеляза Никодим. — Хищника говори същия език и го е научил от Шекспир.

— Шекспир — повтори жената. — Шекспир е бил древен…

Никодим посочи с показалеца нагоре към черепа. — Запознайте се с Шекспир — рече той — или с това, което е останало от него.

Тя погледна в посоката, указана от показалеца му.

— Какво очарователно варварство! — плесна отново тя с ръце.

— Да, нали? — отвърна Хортън.

Лицето и бе слабо до такава степен, че личаха костите, но с аристократичен израз. Сребърната и коса бе пригладена назад и стегната в малка опашка на врата. Пригладената назад коса караше костите на лицето и да изпъкват още повече. Очите и бяха проницателно сини, а устните тънки, без никакъв цвят и без следа от усмивка.

Дори когато пляскаше радостно с ръце, не се усмихваше. Хортън се запита дали изобщо можеше да се усмихва.

— Имате странни спътници — рече тя на Хортън.

Хортън се огледа. Хищника се бе показал на вратата. Приличаше на неоправено легло. Протегна се, като вдигна ръцете си високо над главата. Прозя се и зъбите му блеснаха в целия си разкош.

— Ще ви направя закуска — обяви Никодим. — Гладна ли сте, госпожице?

— Ужасно — отговори тя.