Планетата на Шекспир

— Имаме месо — обади се Хищника, — обаче не е прясно убито. Бързах да ви поздравя с добре дошла в нашия малък лагер. Аз съм Хищника.

— Но хищник е обозначение — възпротиви се тя. — Класификация. Не е име.

— Той е хищник и се гордее с това — обясни Хортън.

— Той така се представя.

— Шекспир ми даде това име — рече Хищника. — Имам друго име, но то е без значение.

— Казвам се Илейн — представи се тя — и се радвам да се запознаем.

— Името ми е Хортън — каза Хортън. — Картър Хортън. Може да ме наричате с едното или с другото, или с двете.

Той се измъкна от спалния чувал и се изправи на краката си.

— Хищника каза „месо“ — рече Илейн. — Възможно ли е да говори за плът?

— Точно това има предвид — отговори Хортън.

Хищника се потупа по гърдите.

— Месото е добро за вас — каза той. — Подхранва кръвта и костите. Подсилва мускулите.

Жената потрепери леко.

— Само месо ли имате?

— Може да приготвим нещо друго — предложи Хортън. — Консервирана храна. Главно обезводнена. Не е много вкусна.

— О, по дяволите — каза тя. — Ще ям месо с вас. Не съм го правила през всичките тези години само от предразсъдъци.

Никодим, който бе влязъл в къщата на Шекспир, сега излезе от нея. В едната си ръка държеше нож, а в другата къс месо. Отряза от него едно голямо парче и го подаде на Хищника. Хищника приклекна на задните си крака и започна да го разкъсва, като кръвта се стичаше по муцуната му.

Хортън забеляза ужаса, изписан по лицето и.

— Нашето ще го опечем — рече той. Отиде до един куп дърва за горене и седна отгоре му, като потупа мястото до себе си. — Ела тук. Никодим ще се оправи с готвенето, което ще отнеме известно време. — После се обърна към Никодим: — Нейното го опечи по-добре, докато аз го искам по-сурово.

— Ще започна с нейното — отвърна Никодим.

Илейн се приближи колебливо до купа дърва и седна до Хортън.

— Това е най-странната ситуация, която съм срещала — каза тя. — Човек и неговият робот си говорят на стария език. Един хищник, който също го говори, и човешки череп, закован над вратата. Двамата трябва да сте от някоя от изостаналите планети.

— Не — рече Хортън, — идваме от самата Земя.

— Но това е невъзможно — протестира тя. — Вече никой не е от Земята. А се съмнявам също, че дори там се говори старият език.

— Обаче ние сме оттам. Напуснахме Земята през годината…

— Никой не е напускал Земята от повече от хиляда години — прекъсна го Илейн. — Сега Земята не разполага с база за далечни пътувания. Нека да видим с каква скорост сте се движили?

— Почти със скоростта на светлината. Няколко пъти сме спирали тук-там.

— А ти? Вероятно си спал?

— Разбира се, че съм спал.

— При скорост, близка до светлинната — разсъждаваше тя, — няма начин да се пресметне. Знам, че навремето са правели изчисления, но те са били в най-добрия случай груби приближения, а човешката раса не е пътувала достатъчно дълго със скоростта на светлината, за да стигне до някакво вярно определяне на ефекта при разширяване на времето. Само няколко звездни кораба, летящи със скоростта на светлината или с по-малка, са били изпратени в космоса и малко от тях са се върнали. Но преди да се завърнат, вече е имало по-добри системи за далечни пътешествия. Междувременно Старата Земя е била изпаднала в катастрофална икономическа криза и ситуация на война — не на една всепоглъщаща война, а на множество жестоки малки войни — и в този процес земната цивилизация на практика е била унищожена. Старата Земя все още е там. Населението, останало на нея, може би отново нараства. Никой, изглежда, не знае, никой в действителност не се интересува, никой никога не ходи на Старата Земя. Виждам, че не ви е известно нищо от казаното.

— Нищо — поклати глава Хортън.

— Това означава, че сте били на някой от онези светлинни кораби.

— На един от първите — поясни Хортън. — През 2455 година. Или някъде тогава. Може би от началото на двадесет и шести век. Не знам точно. Бяхме вече в студения сън, после е имало закъснение.

— Били сте в положение на готовност.

— Предполагам, че така се нарича.