Поглед в мрака

„Еднодневката“ на Скобран се юрна за челен сблъсък с един имперски ортоптер. Осородният пилот изгуби самообладание и сниши рязко машината си, за да избегне сблъсъка с големия брониран фикс. Скобран смъкна леталото си досами балона на „Звездно гнездо“, толкова близо, че сякаш се плъзгаше директно по него. Толкова близо, че Таки, изтръпнала, очакваше да види как вълни гънат материята по дирята на фикса.

Пламъци изригнаха от кърмата на „Еднодневката“ — Скобран използваше любимите си огнехвъргачи, разбра Таки и сърцето й преля от въодушевление, защото огънят можеше да направи онова, което стрелите не можеха. Можеше да стопи обвивката на балона.

Това, уви, не се случи. Огнехвъргачите на Скобран оставиха саждива диря и нищо повече. „Явно използват нов материал“ — помисли си обезсърчено Таки, материя, която не гори. Осородните занаятчии ги бяха надхитрили.

Имперско летало захождаше около балона и бързо скъсяваше разстоянието до „Еднодневката“. Таки видя как Скобран убива рязко скоростта с надеждата бронираният корпус на леталото му да издържи на обстрела, само че пилотът откри огън с пронизвачи — проклетниците им бяха откраднали идеята, — „Еднодневката“ се разтресе силно и започна да губи височина.

Таки вече се спускаше шеметно към мястото на двубоя, спускаше се с цялата мощ на своя „Еска Воленти“, но осородният пилот беше хванал на прицел „Еднодневката“ и стрелите му се забиваха в корпуса й въпреки опитите на Скобран да се откачи. А после опитите пресекнаха внезапно и „Вечната еднодневка“ пропадна с носа напред към земята.

„Аксрад“ — осъзна Таки. Имперските летала бяха боядисани еднакво, но тя позна летателния стил на осородния авиатор, безспорното му умение да води машината си във въздуха.

Пришпори „Еска“ към нето. Време беше да доведат започнатото докрай.

25.

До зазоряване оставаха часове, но въпреки това генерал Малкан нареди на робите си да подготвят пълната му униформа с все бронята и прочие. В крайна сметка, предстоеше му среща от висше държавническо естество. Той щеше да представлява Империята на официални разговори с чужда сила, пък била тя заловена и смирена, и беше редно да се нагизди подобаващо. Наредил беше да извадят от сандъците бронята от застъпващи се плочки, покрита с черен емайл и с позлатени ръбове, която да облече над фината ризница, изработена по поръчка от бръмбарородните ковачи в Сон. Щеше да носи най-хубавия си меч, онзи с позлатения ефес, шлемът му вече чакаше излъскан. Така де, нищо срамно нямаше да се наконтиш за победата.

— Доведете го — нареди той, когато и последната каишка по тоалета му беше притегната. Бронята беше изработена първокласно, тежестта й се разпределяше равномерно по раменете и минимално възпрепятстваше движенията му, не повече от леките доспехи на съгледвач например. Робите се изнизаха от палатката, без да чакат изрично нареждане, минута по-късно двама войници въведоха пленника.

Малкан го огледа внимателно — човек от Федерацията, което потвърждаваше слуховете и даваше храна за размисъл. Млад мъж с характерната за водните кончета тънка снага и с ясен поглед въпреки голямата синина, обхванала половината му лице. Ръцете му бяха вързани зад гърба, но пленникът стоеше изпънат в целия си ръст, като офицер, който прави преглед на войската си. Малкан реши, че при други обстоятелства този човек сигурно би му допаднал. При настоящите обаче подобен лукс беше недопустим.

— Значи ти си онзи, когото наричат… как беше? Пустия принц?

— Нямам представа как ме наричат вашите хора — отвърна Салма. Беше открил в себе си странно спокойствие, сега, когато късметът му се беше изчерпал окончателно. Все пак не попадаше за пръв път в имперски плен. И преди го бяха пленявали осородни, така че — нищо ново. А пред стените на Тарк, там пък беше умрял, нали така? Значи всичкото му време оттогава е било време назаем. Кредит, който светът му беше отпуснал, и ако сега е дошло времето да плати дълга си с лихвите, нима има право да се оплаква?

— Вие сте генерал Малкан, ако не греша.

Осородният генерал кимна едва доловимо, но Салма го гледаше в очите и съзря там бледа сянка на тревога, миниатюрно червейче, което гризеше показното му самодоволство.

— А ти име имаш ли си? — попита го Малкан.

— Принц-минор Салме Диен, по принуда на вашите услуги — уведоми го Салма и успя да извърти нелош поклон въпреки стегнатите зад гърба си ръце.

— Значи наистина си принц. — Малкан беше станал свидетел на последните конвулсии, отбелязали края на Дванайсетгодишната война. Като най-младия генерал в имперската армия, той беше пропуснал по-голямата част от тази величава и прескъпа кампания. Ала знаеше достатъчно за Федерацията, включително и какво се крие зад титлата на пленника. — Значи си ренегат, така ли? Изгнаник?

Подозрението, зародило се в ума на Салма, бързо намери благодатна почва.

— Ни най-малко, генерале. Все още съм горд син на Федерацията.

Малкан го измери безизразно с поглед.

— Доста далеч от своите, бих казал аз.

— Отиваме там, където монархът ни прати.