Поглед в мрака

А после сарнианският авангард заля периферията на имперския стан въпреки спорадичния ответен обстрел с енергийни залпове, прегази крехкия пръстен на постовите и продължи напред.

— Хайде, раздвижете се! — изрева Балкус на хората си, на Паропс и Плиус, и на цялата си шарена команда. — Готови за стрелба! След мен! — И хукна напред, без да ги чака. Все щяха да го настигнат някак. Предаде се на общия ум и прати най-важния въпрос за момента: „Къде ни искате?“

Генералът крещеше на осородните войници, които се щураха край него, в отчаян опит да привлече вниманието им. Салма го нападна едновременно с друг член на изпълзялата изпод земята спасителна банда — едра бръмбарородна жена, размахала обикновен ковашки чук. Малкан я посрещна освирепял, наведе се да избегне връхлитащия чук, после изстреля жило право в лицето на нападателката си. Салма стовари меча си върху хълбока му, ала острието се отплесна от тежките генералски доспехи. Малкан залитна от силата на удара, изгуби за миг равновесие, но после замахна с меча към Салма в опит да си осигури пространство.

Салма продължи да го притиска, защото знаеше, че отстъпи ли, Малкан ще го опърли с жилото си. Успя да резне косо лицето му с шипа на единия си палец, после замахна от долу нагоре с меча си, макар ударът да излезе слаб заради незначителното разстояние помежду им. Върхът потъна между плочките на генералската броня, но се спря в ризницата отдолу. Салма зърна за миг разкривеното от ярост и омазано с кръв лице на своя противник. Миг по-късно Малкан заби рамо в гърдите му и го изтласка назад. Салма се стегна за огнения юмрук на смъртоносното жило, но вместо това Малкан го нападна с меча си и късото острие затанцува свирепо в пролуката помежду им. Салма избегна първите три удара, четвъртия парира със своя меч и премина в атака, толкова неумела, че генералът я обърна срещу него. Малкан продължи да го напада, забравил и за армията, и за чина си, превърнал се в обикновен дуелист, решен да види сметката на противника си. Салма бързо влезе в крачка — отдавна не беше участвал в единоборство от този вид. Малкан се биеше ожесточено, нападателният му стил не оставяше пролука, от която Салма да се възползва.

„Добър е, проклетникът, много е добър“ — прецени го Салма. Оттласна се, прелетя над генерала и кацна зад гърба му, като замахна в движение с меча. Малкан реагира по-бързо от очакваното, парира удара, но не успя да премине в контраатака. Салма си присвои инициативата, сечеше и мушкаше, краката му не спираха и за миг, отскачаше ту наляво, ту надясно, издигаше се с криле за атака от въздуха. Доспехите на Малкан, предпазили го от толкова удари, сега го бавеха опасно. Макар и преминал в отбрана, генералът не изневери на прецизния си стил, парираше безпогрешно атаките с надеждата, че водното конче ще се умори и ще се открие за контраатака. Острието на Салма проби за миг гарда му, стовари се върху единия нараменник, отскочи безславно и Малкан се възползва от шанса си. Мечът му разсече въздуха на сантиметри от Салма, после генералът стреля със свободната си ръка.

Изстрелът беше прибързан, неточен. Жилото опърли рамото на Салма, вместо да прогори дупка в гърдите му. Не го уби, но наруши равновесието му, Салма политна назад, спъна се в трупа на бръмбарородната жена, а Малкан се хвърли след него с победоносен рев.

Мечът му блесна в бял огън, нощта наоколо им грейна като по пладне. Острието се заби под ребрата на Салма с цялата сила на младия генерал.

Сменила беше много имена. Това беше обичайно за нейните хора — да си избират ново име така, както другите си избираха нова дреха, за да са в тон с обстоятелствата. Подвизавала се беше като Лишена от лилии и Висок пламък, Скръб в окови и Радостта на Ааген. Сега беше Драгоценната на водните кончета и любима на принц-минор Салме Диен.

Расата й беше чудата и малобройна, сънародниците й живееха дълбоко в горите на Федерацията и отвъд. Стига слънцето да ги даряваше със светлината си, пеперудородните нямаха нужда от друго. Нямаха нито излишни тревоги, нито излишни амбиции, освен когато чужди хора пожелаеха да ги притежават. Чужди хора, които ламтяха за близостта им, отвличаха ги, насилваха ги, поробваха ги. Пеперуродородните бяха светлите братовчеди на молецородните, така сияйни и красиви, че всеки, видял ги веднъж, изпитваше непреодолим копнеж да ги задържи за себе си. Ала попаднеха ли в плен, пеперудородните неизбежно ставаха причина за поредица от нещастия — минаваха от ръка на ръка, крадяха ги, продаваха ги с кръв, пораждаха дуели, убийства, разкол между приятели и братя. Пеперудородните не знаеха що е тъга, преди да се докоснат до малките алчни умове на другите раси.

Салма беше различен. Той беше като остров сред бурно море от гняв, страх и похот. Салма й беше припомнил благородството на своя народ, единствения народ, чиято близост пеперудите търпяха доброволно. Ала Салма имаше един недостатък — прекомерното му благородство го беше тласнало по отчаян, опасен път.