Поглед в мрака

Осородни войниците вече вършееха по улиците на града. Първата реакция на гарнизонните офицери след смъртта на Рейнер и Латвок — нито единият, нито другият бе имал навика да споделя плановете си със своите подчинени — беше да приберат всички познати им размирници и да стоварят железен юмрук върху населението, продължавайки традицията, наложена от убития генерал. На много места се стигна до въоръжени сблъсъци със съпротивата. В първите часове на въстанието избухнаха двайсетина и повече отделни стълкновения и почти навсякъде численото превъзходство смля малките наказателни отряди, пратени от Империята. Вместо парцаливи банди от негодяи, въоръжени с ножове, камъни и тояги, войниците се сблъскаха челно с военното наследство на Мина.

Минасците бяха близки сродници на бръмбарородните, нещо като братовчеди, но полуродни братовчеди, при които притокът на свежа кръв се беше стабилизирал и дал началото на самостойна раса. Освен бръмбарската издръжливост, минасците имаха в себе си здрава ядка на мравешки боен дух, комбинация, оказала се костелив орех дори за всепобедната имперска машина. Изминали бяха осемнайсет години от изтощителната битка за града, но минасци още държаха мечовете си наточени и арбалетите — смазани грижливо. Бойците от съпротивата, изпълнили улиците на Мина сега, представляваха позакърпена възстановка на предишното поколение със същите нагръдници и шлемове в червено и черно, със същите къси мечове, дълги щитове и тежки арбалети. Когато налетяха отгоре им, самоуверените войници от имперския гарнизон се разбиха като в стена, посечени и разстреляни във въздуха.

Вестите стреснаха гарнизонните офицери и бързо-бързо ги смъкнаха на земята. Ответната реакция на Империята беше своевременна и пропорционална, изчислена така, че да спре разложението навреме, като за тази цел всички съмнителни елементи сред населението трябваше да бъдат избити до крак и без бавене. Заповедите бяха изпълнени прецизно и всички мобилизирани съпротивителни клетки, без изключение, бяха издирени, обградени и изклани. Докато течеше наказателната имперска операция, хората от клетката на Кимене и от другите клетки, които бяха спазили указанията й — близо две трети от съпротивата — направиха своя ход. Удариха по ключови сгради и позиции из целия град, като се натъкнаха на изненадващо слаба съпротива, защото войниците, които при нормални обстоятелства биха притичали да се включат в отбраната, сега бяха пратени да се сражават другаде. Стана така, че няколко гарнизонни отделения, прибиращи се след успешно изпълнена мисия, откриха, че собствените им казарми междувременно са били превзети и окупирани от бунтовниците. Други се оказаха обсадени в току-що завладените сгради. Притиснати до крепостната стена на града, войниците от друго отделение избягаха през портите и духнаха в посока към Мейнис.

В края на ожесточените еднодневни сражения съпротивата беше овладяла повече от половината град, а имперските сили държаха три импровизирани позиции на различни места в Мина. В уравнението влизаха също съпротивителните ядра, които не признаваха ръководството на Кимене, както и няколко квартала, които бяха до такава степен разрушени или оспорвани, че нито едната, нито другата страна искаше или можеше да се похвали с контрол върху тях. Ако не беше един фактор, Кимене несъмнено щеше да се увенчае с победа.

Хората й бяха издигнали барикади от стари мебели, преобърнати каруци и всякакви строителни отпадъци, домъкнати от множеството разрушени къщи, запушвайки по този начин два от трите подхода към нейния проблем. Кимене стоеше при една от барикадите и оглеждаше зданието, което беше изиграло значима роля и в собствения й живот.

Дворецът, издигнат от покойния полковник Ултер, беше умалена версия на императорския дворец в Капитас — стъпаловиден зикурат, който имаше колкото надземни, толкова и подземни нива. Основната част от оцелелия личен състав на гарнизона се беше барикадирала в огромната сграда — входовете, прозорците и балконите гъмжаха от войници, готови да стрелят с оръжия и жила по всеки, който влезе в обсега им; имаха и малък катапулт, сглобен от имперските занаятчии. Кимене можеше да атакува двореца от всички страни и по всяко време, а за да преместят катапулта си, осородните трябваше да го разглобяват и сглобяват всеки път.

В момента имаше временно прекратяване на огъня. Допреди час имперските сили бяха държали и казармата в съседство, но после Чисис докладва, че личната му гвардия е подпалила покрива и войниците са се евакуирали в двореца. Така или иначе, масивното здание трябваше да бъде превзето и битката за него обещаваше да се превърне в кървава баня.

Кимене знаеше, че трябва да действа бързо, защото обсадата на двореца задържаше твърде много от нейните хора, а съпротивата тепърва трябваше да затвърди контрола си над останалата част от града. Ако разполагаха с достатъчно време, сигурно биха могли да уморят осородните от глад, но Кимене имаше неприятното чувство, че времето е едно от нещата, които не им достигат.