Поглед в мрака

Чу стъпки зад себе си, обърна се и видя бръмбарородното момиче, Челядинка. Лицето й беше изопнато, на кръста й висеше меч, в ръцете си носеше арбалет, а пазачите, които трябваше да я държат под око по заповед на Кимене, бяха докладвали, че най-малко един имперски войник е загинал от стрелбата й.

— Още ли мислиш за осородния си приятел? — попита я Кимене.

— За приятелите си, да. Не само за него. — Че вдигна поглед към двореца. — Това място събужда спомени — вметна умърлушено тя.

— Измъчваха ли те?

— Не — поклати глава Че и се покатери несръчно по барикадата. — Убедена бях, че няма да ми се размине, веднъж дори ме вързаха на масата за разпити, но се оказа само прикритие, начин Талрик да разговаря необезпокоявано със своя човек за някакъв план, свързан с губернатора. — Млъкна за миг, после добави: — Но можеше да го направи без проблем, ако е искал… да ме подложи на разпит, имам предвид. — Сви рамене, усетила втренчения поглед на Кимене. — Не го харесвам особено, но мисля, че… мисля, че е такъв, какъвто го е направила Империята. Без нея сигурно е щял да бъде по-добър човек.

— А другите ти приятели? Онези, които дойдоха да те спасят от Талрик?

Че сведе глава и положи чело върху студения метален ръб на една ръчна количка, катурната връз другите съставни елементи на барикадата.

— Пръснаха се… — Стенуолд беше заминал за Федерацията, Салма вършееше с малката си армия около Сарн, Тиниса беше тръгнала да търси баща си, Тото… Тото се беше изгубил. Ахеос беше болен, намразен от собствените си хора заради нея. — А аз съм тук, в Мина.

Чу се раздвижване сред въстаниците зад тях, разменени реплики на висок глас. Двете се обърнаха и видяха мухородна да се снижава тромаво над озъртащите се войници. Жената се строполи в краката на Кимене със смачкан свитък в ръка. Куриери бяха пристигали през целия ден, по двама-трима на час, но тази изглеждаше по-отчаяна и изтощена от обичайното. Кимене взе свитъка и го прочете. Очите й се присвиха леко, но нищо повече.

— Доведете ми Чисис — извика остро тя. — Всички офицери да дойдат при мен веднага, занаятчиите също.

Мъже и жени се разтичаха да изпълнят заповедта. За миг очите на Кимене се втренчиха невиждащо, вперени в близкото бъдеще, претеглящи следващия й ход.

— Какво има? — попита я Че.

— Изглежда Сзар е паднал — отвърна Кимене. — Две хиляди осородни войници са тръгнали оттам за Мина. Ще пристигнат след ден.

— Ахеос.

Той се стресна в съня си, отвори очи, после бързо ги стисна, прерязан от болката в раната. Имаше чувството, че е тичал с часове, а не е лежал трескав в леглото. Отвори предпазливо очи и видя Зареа, агентката на мистерите. Имаше някаква неумолимост в изражението й, която го смрази до кости.

— Не съм достатъчно силен за това… — започна той.

— Нямаме повече време — прекъсна го Зареа. — Скририте проучиха всички поличби и направиха предсказания за бъдещето. Трябва да действаме сега, със или без теб.

Той се вгледа в очите й. Зареа не го харесваше и не беше единствената. Мнозина го мразеха тук, в родния му дом. Ахеос се учеше да живее с тази ненавист. Ала същата причина, поради която го мразеха сънародниците му, даваше на Ахеос предимство, което те не притежаваха — връзка с външния свят.

Раната, която му беше нанесла Тиниса, заздравяваше, но бавно, много бавно. Разминал се беше на косъм със смъртта, а несъвместимите методи на лечение — колегиумските шев и кройка и тарнските илачи — бавеха допълнително оздравяването му. Едва успяваше да направи десетина крачки без почивка, при това с бастун. Да лети и дума не можеше да става, а повечето време прекарваше като сега — в леглото.

„Май е време да приема, че не съм боец.“ Ако беше, нямаше да го раняват толкова често.

— Дори не знам какво са намислили — отбеляза Ахеос.

— И нямаш право да питаш — сряза го Зареа, но младежът усети, че неволно е закачил оголен нерв. „Тя обаче знае и е на нокти.“ Продължи да я гледа в очите, външно остана спокоен. Питаше се колко далеч би могъл да стигне, без да изчерпи незначителния си кредит на доверие, и доколко скририте се нуждаят от него.

Мълчанието се проточи отвъд обикновеното неудобство, но въпреки болката, която го измъчваше постоянно, Ахеос не отстъпи. Накрая, когато мълчанието стана нетърпимо, Зареа не издържа: