Поглед в мрака

— Не — твърдо отрече Тегрек. Раека сложи ръка на рамото му и той се пресегна да я стисне, жест на близост, несъвместим с имперските закони.

— Ще шамаросаме собствените ти хора — напомни му Ахеос.

— Ще ги „ударим“, такъв е военният термин — поправи го Тегрек с измъчена усмивка, — а колкото до това, че са „мои“ хора, не знам. Мои ли са, били ли са някога мои? — Погледна през рамо към момичето и стисна по-силно ръката му. — Не можеш да си представиш… не, наистина не можеш да си представиш какво е да живееш сред хора, които са толкова различни от теб. Да криеш постоянно същността си. Ако бях беден, отдавна да съм умрял… ако не бях от добро семейство, ако не бях заобиколен от слуги и роби… Това ме спаси. Представяш ли си какво е да живееш в къща и да не можеш да си отваряш вратите? Побутваш резетата и дръжките като да са отровни змии, ругаеш и плачеш, но не си в състояние да проумееш едно толкова простичко действие, което не затруднява никого освен теб, единствено теб. И не е само това — не можеш да разчиташ картите им, не разбираш сметките им. Трийсет години живях в лъжа, подхранвах любознателността си с огризки, с парченца знание, откраднати от древни руини, от Федерацията, от скакалецородни и от други роби от Неумели раси, и всичко това събирано в тайна, защото не можеш да кажеш на никого за недъга си… — Тегрек погледна отново през рамо. — Освен на един. Започна се с вратите, между другото. Купих я, за да ми отваря вратите. Хората ме мислеха за надут и аз ги оставих да живеят с това заблуждение. По-добре да те мислят за ексцентричен, отколкото…

Ахеос слушаше внимателно изповедта на губернатора. Знаеше, че словоохотливостта му се дължи на страха от предстоящото. „И двамата сме тук, защото скририте искат да ни използват.“

Осородният навярно се досети за посоката на мислите му, защото кимна и каза:

— Излиза, че и двамата сме аутсайдери, нали? Най-смешното е, че когато това приключи и ако още сме живи, аз ще остана тук, а тебе пак ще те прогонят.

— Аз и не искам да оставам — отвърна с равен глас Ахеос. — Дойдох, за да ме лекуват. Останах, защото те са моят народ и защото въпреки всичко се чувствам длъжен да им помогна. Но когато това приключи, ще си тръгна, защото домът ми е другаде.

Тегрек се изправи. Ахеос чу тътрене на сандали върху камък, обърна се и видя закачулени фигури да излизат под червеникавия светлик на залеза. Преброи двайсетина, преди да се откаже. „Извикали са всички“ — осъзна той. Най-умелите магьосници на Тарн бяха изкачили същия лъкатушен път през планинските недра. Имаше поне десетина скрири, имаше и други молецородни, такива, които никога не се бяха стремили към властта и отговорностите на този пост — учени, философи, магьосници на частна практика. Сега всички те бяха тук, мъже и жени, белязани от времето — най-младите бяха с двайсетина години по-стари от Ахеос и нито един не изглеждаше спокоен и уверен. Сред тях имаше и други като Тегрек, чужденци, намерили убежище в Тарн заради способностите си в магията — богомолкородни и паякородни рамо до рамо, един скакалецороден, две водни кончета от Федерацията и дори една миниатюрна мухородна старица, която се подпираше на бастун и също като Ахеос изглеждаше измъчена от дългото изкачване. Бавно и без изрични указания, новодошлите се подредиха в два концентрични кръга — скририте във вътрешен кръг, останалите зад тях, близо до ръба на малкото изкуствено плато.

Зареа се приближи и помогна на Ахеос да се изправи — не от съчувствие, а по необходимост. Той се довлече с накуцване и зае мястото си във вътрешния кръг, точно срещу Тегрек; Зареа и осородната Раека се оттеглиха към изхода на стълбището.

„Ние ще сме очите, през които този ритуал ще съзре плячката си“ — напомни си Ахеос. Другите щяха да осигурят силата и да й придадат нужната форма; двамата с Тегрек щяха просто да я фокусират. Такива ритуали са били извършвани често в епохата на Вещото време, преди много столетия. Но в обозримото минало? Не, последният се е състоял преди петстотин години в Даракион и драматичният му провал бележеше края на мащабната ритуална магия. Досега. Правени бяха опити, разбира се, но далеч не толкова амбициозни, повечето се бяха провалили, някои без резултат, други с ужасни последствия. А сега, в епохата на Умелите, когато магията бе толкова изтъняла и отслабена, никой не знаеше дали начинанието им изобщо е осъществимо.

„Че…“ Прииска му се да й беше казал нещо повече, преди тя да потегли за Мина с онзи предател Талрик. Сега стоеше тук под пламналото небе и съжаляваше за много неща.