Поглед в мрака

— Аз… — започна тя и тонът, с който произнесе кратката дума, подсказа на Ахеос, че е направил пробив. — С години работих върху това. Години. Идея си нямаш през какви битки преминах. Да, ние виждахме Империята на хоризонта, давахме си сметка за прокълнатите машини, които Хелерон така послушно произвеждаше за нея. Знаех, че ще се стигне дотук и направих всичко по силите си да намеря подходящия човек — осороден от рядка порода, който да е един от нас, а не един от тях. Тегрек беше постигнал немалко със свои сили — издигнал се беше в офицерската йерархия, научил се беше да провижда. Но губернатор го направих аз. Защо, ще попиташ? Защото скририте разбраха, че това е необходимо, за да изгоним врага от своите зали. Империята е точно толкова наш враг, колкото и твой. Може да имаме различия, Ахеос, но по това сме на едно мнение. Те са точно толкова наш враг, колкото и прокълнатите бръмбарородни.

Ахеос издържа стоически стрелата, дори се усмихна презрително.

— И до какво доведоха всичките ти усилия? — „Трябвало е да стана скрир“, помисли си той, защото в момента подвеждаше Зареа така, както скририте бяха подвеждали неведнъж него — чрез умели въпроси и неангажиращи отговори, така че събеседникът сам да влезе в капана.

— До ритуал. — Гласът й потрепна едва доловимо, ръцете й се свиха в юмруци. — Не ми казват какво точно…

— Но си чула това-онова — отбеляза Ахеос. Зареа го гледаше с нескрита омраза, но той откри, че не му пука. Важното беше да измъкне от нея всичко, което тя знае, другото бяха подробности.

— Твърдят… — поде тя, после млъкна, но не заради Ахеос. Нещо я терзаеше, нещо толкова немислимо, че не събираше смелост да го изрече на глас. — Твърдят, че щял да бъде най-великият ритуал от Даракион насам. И че ти трябвало да… викат те. Заповядаха

да отидеш.

— Така ли? — Беше се смразил до костите и знаеше, че му личи. Само че отсреща не го заля очакваното злорадство. Зареа беше ужасена от замисъла на скририте, също като него. Смъкна бавно краката си на пода. — Ще дойда — съгласи се той, — но може да отнеме известно време.

Тя кимна отсечено и тръгна към вратата. Сигурно си имаше и друга работа. Изглежда, скририте я използваха като личната си маша в тази история и Ахеос можеше само да гадае дали отношението им е награда или наказание за стореното от Зареа.

„Най-великият ритуал след Даракион, значи?“ — помисли си горчиво той, залят от спомена за измъчения шепот на зловещата гора. Всички знаеха какво е станало там. Великият ритуал, извършен от молецородни отцепници преди пет столетия, трябвало да подкоси краката на разбунтувалите се Умели, да ги обрече на страх, варварство и робство, но се провалил с гръм и трясък. Великите магьосници отишли твърде далеч, и заедно с богомолкородните, чийто дом използвали за арена на ритуала, били обречени на участ безкрайно по-страшна от смъртта, на вечни мъки, раздирани от тръните на страшния Даракион, на затвор в Кутията на сенките, това уродливо средище на злост, тази единствена рожба на великия им ритуал.

„Която аз държах в ръцете си, която отворих… и ето какво ме сполетя.“

Дълбоко в планинските недра имаше ритуални камери, ала те, изглежда, бяха твърде тесни за начинание от такъв мащаб. Вместо към тях Зареа поведе накуцващия Ахеос нагоре, първо по стръмните коридори и проходи, които той помнеше от юношеските си години, а после по безкрайни сякаш стъпала, където кракът му никога не беше стъпвал. Стълбата ги отведе до прашни коридори, пропити с мирис на тамян, а после поеха внимателно, стъпка по стъпка, нагоре по пътеки, изсечени спирално в скалата, пътеки тесни и опасни, за чието съществуване Ахеос изобщо не бе подозирал. Студът му подсказа къде отиват. Върхът на планината беше страшно място, с което плашеха малките деца. Там скририте общуваха директно с духовете и стихиите, беззащитни пред ответния бич и на едните, и на другите. Там те водеха, ако ядосаш скририте.

„Е, явно там отиваме сега“ — помисли си той. Някаква светлина прозираше напред, приглушена алена светлина. Отначало Ахеос реши, че е от напален огън, но когато излязоха на открито, разбра, че е светлината на залеза. Целите Равнини бяха като в пламъци, сякаш раздутото алено слънце бе решило да изгори земята на пепел.

— Дали е поличба? — Само двама души ги чакаха там, на върха. Единият беше закачулен като скрир, но гласът му говореше друго, а ако се съдеше по придружителката му, осородната Раека, мъжът под тъмната роба беше не друг, а губернаторът на Тарн.

— Тегрек — изхриптя Ахеос и приседна на земята с помощта на бастуна си. Чудо беше, че още е жив след всичките стъпала и стръмни проходи, които беше изминал, за да стигне до мястото на ритуала.

Осородният магьосник свали качулката си. Допреди миг изглеждаше страховит и опасен; сега, без качулката, беше просто блед и притеснен. Хвърли поглед към Зареа, но тя стоеше до изхода на стълбището, потънала в собствените си невесели мисли. След кратко колебание Тегрек се отпусна на колене до Ахеос.

— Съмнения в последния момент? — попита го молецородният.