Поглед в мрака

Ритуалът започна без сигнал, без предупреждение. Просто разцъфна наоколо им, разля се откъм скририте, когато те насочиха силата на умовете си към вътъка на света и се опитаха да прогорят желанията си в него. Ахеос усети как вълната залива хората от външния кръг, усети ги как се отърсват от първоначалния шок и се включват в общото усилие. Въздухът наоколо им се сгъсти като мараня в горещ ден, потрепна от призованата сила. Самият той се почувства като лък, като изпънат докрай лък, готов да запрати стрелата, която другите бяха оформили със силата на мисълта си. Натискът беше толкова голям, че Ахеос ахна неволно. Натиск, който тепърва щеше да се усилва. Заля го живо, образно усещане за града под краката му — за осородните натрапници, които нямаха място в Тарн, за войниците и офицерите им, за машините им, за чуждите им мисли и чувства.

Скририте разтеглиха съзнанието му още повече, толкова надалеч, че Ахеос се задави от непоносимата болка. Разтеглиха го и продължиха да усилват натиска. Дано Тегрек се справя по-добре, помисли си Ахеос. Самият той щеше всеки момент да се скъса като пренатегната струна, да се разлети на парченца. „Стреляйте! — пищеше наум Ахеос. — Пуснете стрелата, иначе всички ще изгинем!“ Но те не го чуха, а продължиха да опъват съзнанието му, да го разтеглят безмилостно, защото стрелата още не беше оформена докрай. Скририте и техните помагачи изливаха всичко от себе си, цялото си умение, цялата си сила, в този едничък изстрел.

Ала не беше достатъчно.

Събрали се бяха най-великите магьосници на света и пак не беше достатъчно. Двата кръга, на скририте и на техните следовници, се полюляваха в ритъма на песнопението, мъжете и жените фокусираха мислите си, налагаха волята си върху тъканта на съзиданието, ала пак не беше достатъчно. Епохата на великите магьосници отдавна беше отминала, сегашните не притежаваха нужната мощ. Светът не беше като мека глина в ръцете им.

Ахеос усещаше как въздухът наоколо му пулсира, размива се, после отново идва на фокус, и така до безкрай. Сърцето му беше като нажежен метален прът в гърдите, всеки удар носеше взрив от болка, самите удари ставаха все по-неравномерни и слаби. Ако не беше подкрепата на колективната воля, отдавна да е загубил съзнание, помисли си той. Други не бяха извадили неговия късмет — най-възрастният скрир лежеше като купчина парцали на земята; една от богомолкородните се беше свлякла на колене.

Не се получаваше. Поне това беше очевидно. Не толкова очевидно беше дали Ахеос ще оцелее след този експеримент, бил той успешен или не. Срещу него в кръга лицето на Тегрек лъщеше от пот.

„Не мога…“ Усещаше студено пристягане в гърдите, което се усилваше с всяко дихание.

„Не“ — помисли си той.

Тъмнина затули звездите, но не реална, разбра Ахеос, а страничен резултат от неговото стесняващо се зрение. Гласът на един от скририте стигна до него сякаш от другия край на света:

— Нямаме силата да го направим! Трябва да спрем, преди да е станало късно!

— Спомнете си Даракион! — включи се друг глас.

— Не! — извика водещият скрир, чиято мисловна сила беше толкова могъща, че се усещаше в целия кръг. — Не можем да се откажем сега. Това единственият ни шанс да прогоним нашественика. Намерете още! Отворете и последните си резерви! Сега не е време да се щадим. Загребете до дъно и ми дайте всичко!

„Какви резерви? Какво дъно?“ — помисли си изтръпнал Ахеос, а после усети неохотното подчинение на хората в кръга. Може би не всички, но повечето от тях се пресегнаха и откриха в себе си скрити запаси от сила, които да хвърлят в ритуала. Някои пазеха артефакти от Вещото време, в които още крееше искрица вълшебство. Други бяха складирали от вярата си на тайни места, специален резерв за време на крайна нужда. Трети имаха близки хора, от които да почерпят сила — братя и сестри, ученици, слуги. Ахеос видя как осородният Тегрек посяга зад себе си, видя и как Раека хваща без колебание ръката му. Видя как робинята пребледнява, отдала волята и силата си на своя господар.

„Не мога — каза си Ахеос, ала по петите на тази мисъл доприпка друга: — Не мога да издържа, няма да оцелея, ако не го направя.“

Вече се беше пресягал към нея веднъж, още преди тя да му се отдаде. Колко ли по-силна беше сега връзката помежду им?

„Не! — извика той, едновременно в главата си и през стотиците мили, които ги деляха. — Че! Чуй ме! Помогни ми, Че, моля те!“

Осородните бяха качили два катапулта на покрива на двореца; в отговор минаската съпротива измести постовете си извън обхвата на снарядите им. Всичко това с цената на много изгубено време.