Поглед в мрака

А време нямаха — това го знаеха всички, макар че никой не го изричаше гласно. Въпреки свирепите еднодневни сражения осородните още държаха двореца. На няколко пъти барикадираха входовете му, бойците от съпротивата ги щурмуваха със запалителни бомби и арбалети, с мечове и преносими тарани, разбиваха барикадите, подпалваха ги, но защитниците струпваха нови. От изящната мебелировка на двореца, която Ултер беше събирал с години, бяха останали трески и обгорели буци, и въпреки това осородните не отстъпваха. Посрещаха минасците при всяка врата, отбиваха атаките с мечове, жила и копия, сражаваха се отчаяно.

Кимене знаеше, че времето й изтича. Мухородни съгледвачи докладваха ежечасно за напредъка на имперското подкрепление, потеглило от Сзар. Ако съпротивата овладееше навреме двореца, имаше шанс да се справят и с подкреплението. В противен случай, веднага щом влезеха в битка с новодошлите, барикадиралите се в двореца войници от гарнизона щяха да ги нападнат в гръб.

— Ще трябва да усилим натиска, това е. Да щурмуваме входовете през цялата нощ — предложи Чисис. Това Кимене го знаеше, но й се струваше нелепо, че в този век на технологичен напредък трябва да разчитат единствено на мечовете и решимостта си.

— С новите експлозиви какво става? — попита тя.

— Още ги бъркат — отвърна Чисис с тон, който подсказваше, че според него няма да ги забъркат навреме. — Но имаме нова партида от запалителните гранати.

Кимене смръщи чело. Запалителните гранати бяха ненадеждни — шишета със запалима течност и парцали, натикани в гърлата вместо фитил. Нанесли бяха големи щети на осородните с тези импровизирани оръжия, но и сами бяха платили данък. А ако в подходите към двореца избухнеха сериозни пожари, съпротивата щеше да изгуби часове в гасенето им, а бранителите щяха да се оттеглят на балконите по горните етажи и да гледат отвисоко непроходимите огнени препятствия.

„Ако имахме наши си въздушни отряди…“ Ала разполагаха само с шарена сбирщина от мухородни, които охотно разнасяха съобщения и разузнаваха вражеските позиции, но отказваха да се бият.

— Губим твърде много хора — отбеляза тя. Чисис кимна мълчаливо. Той смяташе, че жертвите са неизбежни, че са естествена съставка на всяко сражение, която прави победата още по-сладка. За разлика от него Кимене мислеше за своите хора и каква цена щяха да платят за свободата, която тя им беше обещала.

— Раздай запалителните гранати — нареди тя. — Уведоми хората. След двайсет минути щурмуваме отново.

Че гледаше и не казваше нищо. Облякла беше плетена ризница минаска направа, чакала бе нетърпеливо в периферията на бойните групи, ходила бе дори на барикадите, но така и не я поканиха да се включи в битката. Стоеше и гледаше повтарящите се кървави щурмове на минасците и също толкова ожесточената и кървава отбрана на барикадиралите се в двореца войници. Видяла бе как Кимене изпробва всякакви варианти, самата тя беше предложила няколко. По нейна идея бяха сглобили малък катапулт, за да засипват централния вход на двореца с гранати, но гранатите и експлозивите свършиха скоро, а самоделните запалителни бомби бяха толкова ненадеждни, че дори тя не предложи да ги изстрелват с машината.

Значи така щеше да свърши всичко? А не би трябвало. Та нали Талрик се беше оказал прав за ситуацията в Мина? Не беше за вярване, че един толкова добър план може да се провали. Само че осородните държаха упорито двореца въпреки тежките си загуби в жива сила. Знаеха, че е достатъчно да отбраняват входовете и да чакат.

„Че.“

Тя подскочи на място. Гласът беше толкова ясен, сякаш Ахеос шепнеше в ухото й, но и слаб някак, далечен.

— Ахеос?

„Помогни ми, Че.“

Тя погледна към Кимене и видя, че никой не й обръща внимание. Побиха я студени тръпки.

— Ахеос? — Не можеше просто да оформи името в ума си, трябваше да го изрече на глас. — Кажи ми, че си добре, моля те.

„Имам нужда от теб.“ Гласът му никак не звучеше добре, никак, и Че си помисли за раната му и колко слаб изглеждаше той при последната им среща.

„Че, имам нужда от силата ти. Съжалявам… моля те…“

Тя дори не попита за какво. Нямаше нужда да знае. Реакцията й беше първосигнална като на дете.

„Вземи я“ — каза и този път нямаше нужда да изрича на глас думите.

Бръмбарородните не бяха магьосници, не бяха велики бойци, нито бяха бързоноги или грациозни. Но бяха издръжливи — упоритият им прагматизъм ги беше направил основен фактор на световната политическа сцена, а също и неуморното им трудолюбие. Те притежаваха запаси от сила, каквито другите раси не познаваха.

Ахеос усети как тънката нишка между него и Че започва да се пълни на вълни, да набъбва… след миг той се докосна до духа й, до сърцевината й, и потръпна шокиран. Не беше за вярване, че в нисичкото и кротко бръмбарородно момиче се крие такъв запас от сила. Без колебание тази сила му беше предложена, потече към него и през него към затворената верига на ритуалния кръг. Заедно с енергийния поток, като приятно тръпчивия вкус, който остава в устата си след глътка хубаво вино, Ахеос усети чувствата й, любовта й към него.