Поглед в мрака

Агония бележеше лицата на мнозина в кръга и никой не забеляза сълзите, които се стекоха по страните му. Въздухът в кръга трептеше и се гънеше, но не от силата на волята им, а от чувство на гневно безсилие. Из целия Тарн послушници и слуги изливаха своя дял в общата река, древни вместилища на сила пресъхваха, вълшебни камъни угасваха, книги избухваха в пламъци, жезли се сцепваха. Осородните ставаха неспокойни — дори те усещаха, че нещо голямо се случва. Разтичали се бяха да търсят своя губернатор, без да подозират, че и той е част от заговора срещу тях. Скоро щяха да плъзнат по проходите към върха, водени от особения привкус във въздуха, привкус, който лепнеше по небцето и ставаше все по-силен.

Но не достатъчно силен, уви. Дори сега, когато всички се бяха отворили докрай, въпреки всеобщите усилия ритуалът се проваляше.

„Много е късно — помисли си Ахеос. — Преди сто години сигурно би се получило, преди петдесет дори, но сега е късно.“ Магията беше умирала от година на година, изтласквана от чудовищата на занаятчийството и технологията, повехнала беше в умовете на равнинците и само чудаци като тарнските скрири все още вярваха в нея. А в крайна сметка вярата беше в основата на всичко.

„Закъснели сме.“ Още малко и онези, които не вярваха в съществуването на магията, щяха да се окажат прави. Дори със силата, заета му от Че, Ахеос не успяваше да задейства ритуала. Стягането в гърдите му се засилваше, режеща болка се стрелкаше в главата му, сякаш и там се водеше свирепо сражение. Наоколо му хората се олюляваха, изтощени до смърт от усилието.

Ахеос взе силата, която Че му предложи, взе я с ума си, награби я с двете си ръце, и с един последен отчаян вик запрати гласа си отвъд границите на Тарн, по целите Равнини, и извика: „Помогнете ни!“

Това трябваше да е последният му ход, преди да признае поражението и да се предаде на непоносимата болка.

Ала не би.

„Ще ти помогнем, малки послушнико.“

Думите бяха като суха шума, която вятърът носи по камениста земя… глас, който Ахеос познаваше.

— Не! — извика той, не че имаше кой да го чуе. Нещо се изкиска в главата му.

„Ще ти помогнем. Ние сме свързани, ти към нас, и ние към теб. Кутията на сенките е отворена и макар само за миг, ние можем да разкършим ръце.“ И той видя ръцете им в ума си — ошипени, бодливи, многоставни, нечовешки.

— Аз не искам… — Той не искаше помощ от тях, но им беше отворил вратата и те влязоха. Усети приближаването им като буря, която пълзи по небето от гнилия мрак на Даракион. Сила, която бе чакала да се появи някой глупак като него, дебнала беше цели петстотин години, още от времето, когато магията бе започнала да умира.

Чиста, древна сила. Зла сила. Сила ужасна и уродлива. Допълзя до планинския връх над Тарн като осакатен исполин, изтерзан и гневен, и се стовари отгоре им като чук.

Ахеос изкрещя. Не беше единственият. Видя как друг в кръга пада подкосен с мъртвешки бледо лице и кървави очи. Ахеос се дръпна, опита се да прекъсне връзката, но напразно — беше като марионетка в скършените ръце на Даракион. Пламна. Киселинният огън на тяхната сила го прогори отвътре и болката беше такава, че дори писъкът пресекна в гърлото му.

Ритуалът се взриви. Абсолютна тишина отекна като гръм, проточи се в секунда на общ потрес, а после всички усетиха как приливната вълна на изродената им магия се сурва надолу в планината.

Всички лампи, всички фенери и факли в Тарн угаснаха едновременно.

Скоро след това започнаха писъците — писъци на хора, които се сражават, обхванати от бездънен ужас, погълнати от вълната на невидима сила, която не се трогва от баналните им оръжия. Сила, която се вмъкна в главите им. Която открива там източника на най-големите им страхове и ги освобождава, превръща всеки човек в жертва на собствените му демони. Осородните, а немалко и от молецородните им поданици, полудяха.

Някои се нападнаха един друг, жила трещяха от дланите им, пяна изби на устите им, деряха се с нокти, хапеха се като диви зверове. Други просто умряха, угаснаха като аварирали машини. Повечето побягнаха слепешката, някои уцелваха входовете, други се блъскаха в стени или един в друг; драпаха обезумели през тъмните тунели и коридори, пришпорвани от надеждата да излязат под открито небе. Онези, които успяха, се хвърлиха в бездната — някои полетяха с крилете си, други полетяха като камъни към дъното…

Ахеос, поел в себе си пълноводния поток на тази враждебна и неотвратима сила, усети как нещо в него се скъса. Нещо съвсем малко, но достатъчно, за да спре дъха в гърдите му, да отвори и разкървави раната му. А сетне болка прониза мозъка му, болка толкова силна, че дойде почти като облекчение, поглъщайки в себе си всичко останало.

След това… пропадане. И мрак, който дори очите на молецороден не можеха да пробият.