Покварено сърце

— Значи специален агент Лория се е преместила в Бостън, а съпругът й съдията е все още във Вирджиния — обобщи Марино.

— Не че може да дойде при нея — отвърна Луси и беше права.

Районът на съдия Чейс беше източната част на Вирджиния, където щеше да съди, докато не се пенсионира, докато не умре или не бъде отстранен. Не можеше да се вдигне и да се премести в Масачузетс, въпреки че съпругата му го бе направила. Поне за това можех да съм благодарна.

— Сигурна ли си за годината, в която Ерин Лория е започнала работа във ФБР? — попитах Луси. — 1997? Годината, в която и ти си била там?

— Не е единствената година, в която съм била там — каза тя, а аз си мислех, че Ерин Лория е омъжена за федерален магистрат, който бе назначен от Белия дом.

Това не беше добре. Никак не беше добре. Тя щеше да твърди, че той има толкова влияние над работата й, колкото Бентън над моята. Щеше да се кълне, че Негова Чест няма никаква професионална връзка с нея, че и двамата са действали в рамките и духа на закона. Разбира се, че това нямаше да е вярно. Никога не е.

— Доколкото помня, беше в Куонтико преди и след 1997 година — коментирах, докато мислите ми продължаваха да се блъскат една в друга като топки за билярд. — Почнеш ли във ФБР, никога не напускаш напълно.

— Докато не ме изгониха от Додж — каза Луси, сякаш не беше кой знае какво, че я бяха уволнили. — Дори и преди да стана агент, бях там през летата, празниците, през повечето уикенди, всяка свободна минута, която имах. Сигурно си спомняш. Така си подреждах лекциите, че да мога да тръгна от Шарлътсвил рано в четвъртък и да се върна чак късно в неделя. Прекарвах в Куонтико повече време отколкото в колежа.

— Леле! — промърмори Марино. — Ерин Лория е била там, когато си била и ти. А мястото не е голямо.

— Точно така — каза Луси.

— Още един спомен от миналото, също като Кари. Какво си настъпила по време на това информиращо време в твоя живот, а? Да не е някое суперприлепчиво кучешко лайно, от което не можеш да се изчистиш?

Имаше предвид „формиращо време“, но с Луси не му обърнахме внимание. Дори не се усмихнахме. Не и сега, докато седяхме на твърдите неудобни пейки в пространството за медитация на Луси, нейната църква, нейния Стоунхендж.

— Ама нещо си настъпила, нали? — каза той. — И не само че още ти е полепнало по шибаните обувки, ами и го разнасяш навсякъде, че да можем да го настъпим и ние.

— Кой курс? — Не можех да повярвам какво се случва.

— Засякохме се — каза тя. — Ерин беше в Куонтико, докато аз бях стажантка в Инженерното изследователско звено. И Кари беше там, да. И се познаваха.

— Колко близо? — попитах направо.

— Достатъчно. — Луси не трепна. — Доста близки бяха.

— Мили боже. — Марино се пресегна към гърба си и се почеса там, където мислеше, че го сърби. — Трудно ми е да си представя, че това е съвпадение, особено в светлината на всичко останало. С каквото и да си пръскала тук, да знаеш, че не действа. Нахапан съм навсякъде, и то жестоко. Можеш да ми видиш пъпките чак от шибания космос.

— С Ерин бяхме на един и същ етаж в общежитието „Вашингтон“, но не я помня много добре, помня само, че се държеше пренебрежително с мен. — Луси говореше, а Марино продължаваше да се дръгне, да ругае и да мрънка. — Не се сприятелявах с никой от новите агенти, които се обучаваха, не и от този курс, само от моя, а това стана чак след две години. Беше Мис Тенеси. Не беше стигнала по-далеч в кариерата си на кралица на красотата — напълно се провалила на изпита за умения на конкурса за Мис Америка, след това отишла да учи право, после кандидатствала в Академията на ФБР. Страхотна е за работа под прикритие, защото прилича на Барби, поне така мисля. Е, с такъв външен вид като нейния поне можеш да се омъжиш за съдия. И започваш да получаваш покани за коледните партита на Белия дом.

— Ти беше в Куонтико по същото време. Което означава, че Ерин знае за теб повече от това, което пише в личното ти досие. — Намеквах за Кари. Луси не каза и дума. — Кари Гретхен — изплюх камъчето. — Ерин трябва да знае за нея по много причини. Ерин трябва да знае точно коя и каква е тя.

— Вече би трябвало да е наясно — каза Луси. — Това е сигурно. Но през деветдесет и седма никой нямаше представа с какво си има работа. Аз също.

Доколкото знаехме, тогава Кари още не бе извършила убийство. Не беше сред десетимата най-издирвани престъпници. Не беше затворена в психиатрична клиника за криминално проявени и не беше бягала от нея, все още не се бе чуло, че е загинала в катастрофа с хеликоптер край бреговете на Северна Каролина. Със сигурност, докато бе работила в Инженерното изследователско звено, тя не беше била известна като престъпница, нито се бе водила мъртва, и с Ерин Лория можеше да са били съюзници. Можеше да са били приятелки. Можеше да са имали връзка и все още да контактуваха — а тази мисъл беше зловеща.