Покварено сърце

— Ще мине известно време преди кракът ми да се оправи. Но очаквам да се възстановя напълно. — Прозвуча надуто и точно така трябваше да прозвучи рецитацията на тези думи, които бях репетирала през дългите изпълнени с болка седмици. — Това е единственият въпрос, на който ще отговоря преди Джил Донахю да дойде тук.

— Разбира се. Направете както сметнете за добре, но не виждам тук някой да се опитва да ви прочете правата, доктор Скарпета. Ние не ви разпитваме, само молим за малко разяснения, които могат да са ни в помощ. — След това се обърна към Луси. — Боя се, че ще трябва да ти взема телефона. Бях любезна. Можех да го взема веднага щом пристигнах тук, но не го направих. Доверих ти се, а ти какво направи? Започна да бърникаш в охранителната система.

— Не е охранителната система — каза Луси, — а моята охранителна система. Мога да правя с нея каквото си поискам.

— Доверих ти се — повтори Ерин, — а за благодарност получих намеса в разследването ни. — Тя взе телефона на Луси. — Вече не съм любезна.

— Твоето доверие беше да ме държиш достатъчно дълго до телефона ми, за да видиш с кого ще се свържа и какво друго ще направя, докато бърникаш във всичко, което имам — каза Луси. — И ти благодаря за това. За мен беше полезно да разбера от какво се интересувате, но не и за вас. Това, което всъщност искате, са потребителски имена и пароли, но засега не сте успели да ги докопате, нали? И познай какво! Никога няма да стане. Дори Агенцията за национална сигурност и ЦРУ не можаха да проникнат през моите защити.

Но някой друг беше.

Изглеждаше, че този някой, най-вероятно Кари, бе хакнал телефона на Луси и бе влязъл в компютърната й система, в безжичната мрежа, а това на свой ред щеше да компрометира домашната й охранителна система. Всяка част от живота на Луси бе част от система, прекалено сложна, за да я проумея. Нейните мрежи имаха подмрежи, сървърите й имаха сървъри и прокситата й имаха проксита.

Беше факт, че никой наистина не знаеше какво точно прави тя и в какви граници се простира. Но ако някой бе проникнал в личното й пространство и това бе Кари? Тогава нямаше как да не се зачудя дали Луси не го е позволила. Може дори да го беше предизвикала. Ако й бе отправено киберпредизвикателство, тя по инстинкт би го приела. Убедена, че може да спечели.

— Можем да влезем във всичко, което поискаме — похвали се Ерин. — Но ако си умна, ще решиш да ни съдействаш. Ще ни дадеш всичко, от което имаме нужда, включително и паролите. Колкото по-трудна ни правиш работата, толкова по-лошо ще е за теб.

— Сега вече се уплаших. — Тонът на Луси беше смразяващ като сух лед и си спомних как на записа казваше саркастично на Кари, че се страхува. Не се страхуваше. Не и по начина, по който биха го направили другите.

— Винаги си била прекалено самоуверена. — Ерин препречи вратата с ръка и реших, че го прави заради мен. Беше невероятно. Тя се фукаше. Бих се усмихнала, ако нещо от случващото се в този момент бе смешно. — Това те вкара в беда първия път.

— Първия път? — Луси гледаше как хеликоптерът обикаля над имота й. — Нека се опитам да се сетя кога беше това. Да видим. Кога за първи път се вкарах в беда? Вероятно съм била на две или три години или може би още не съм била родена.

— Виждам, че си решена да усложниш нещата възможно най-много.

— На сто и осемдесет, двеста метра в тази горещина и влажност с голям екипаж? — Луси не откъсваше очи от хеликоптера, който вече летеше ниско над гората до къщата. — Нека позная. Поне шест души отзад. Вероятно яки момчета с много оръжие. Но аз не бих висяла като самоубиец, ако бях на мястото на Големия Джон. Късмет с автопилота при извънредна ситуация. И ако бях на негово място, вече щях да съм кацнала заради времето, което се задава. Може би ще искаш да предадеш това по радиостанцията на Големия Джон и да му напомниш, че ще има още само трийсет минути прилична видимост, преди да трябва да управлява при специални условия и накрая да се разбие. Може би той ще поиска да се измете към „Ханском“, докато още може, и да прибере скъпата ви поръчкова птица в поръчковия хангар, защото има вероятност от градушка.

— Не си се променила. Същата арогантна… — Ерин понечи да каже нещо вулгарно, но се спря.

— Арогантна какво? — Луси я погледна.

— Същата си, каквато си била винаги. — Ерин я изгледа злобно и след това се обърна към мен. — С племенницата ви бяхме по едно и също време в Куонтико.

— Странно, но не помня — излъга убедително и с лекота Луси. — Може би ще ми покажеш някоя стара снимка на класа, да ми посочиш коя си на нея.

— Много добре ме помниш.

— Не те помня. — Луси изглеждаше напълно невинна.

— Напротив. И аз те помня.

— И от това трябва да заключа, че ме познаваш?

— Знам достатъчно. — Ерин го каза, като все така гледаше мен.

— Работата е там, че не ме познаваш — отвърна Луси. — Нищо не знаеш за мен.