Покварено сърце

— Осъзнавате колко сериозно може да повлияе това нарушение на всяко наказателно дело, по което работи КЦК, нали? — добавих. — Не бих била в състояние да осигуря достоверността на никой документ, включително и на тези, отнасящи се за федерални дела, дела на ФБР. Мисля, че сте напълно наясно с потенциалните последствия. И също така бих се осмелила да предположа, че Министерството на правосъдието няма нужда от още вестникарски публикации за нарушаване на личното пространство, за шпиониране и за прецакани разследвания.

— Да не би да ме заплашвате с негативни публикации?

— Напомням ви за определени последствия от евентуалните ви действия — повторих внимателно съставеното изречение, докато я следвах по коридора с дървена ламперия и окачени по нея картини и литографии на Миро. — Вашата заповед да претърсвате имота на племенницата ми по никакъв начин не ви дава право да получите достъп до КЦК. Или лично до мен, ако става въпрос.

— Защото ако говорите с пресата за някои от тези неща — каза Лория, когато стигнахме в главната спалня, — ще ви обвиня във възпрепятстване на правосъдието.

— Не съм ви заплашвала по никакъв начин. — Записах си го. — Аз съм тази, която се чувства заплашена. — Записах си и това. — Защо ме заплашвате? — Това си го подчертах.

— Не съм ви заплашвала.

— Така се чувствам.

— И аз уважавам чувствата ви. — Тя вече също бе извадила бележника си и записваше какво казвам, може би като самозащита.

Никога не забравях, че хората от Бюрото са хитри като лисици и че упорито използват примитивни средства като хартия и химикалка, за да си записват това, което свидетелите според тях са казали или направили.

— Не е достатъчно да уважавате начина, по който се чувствам — отвърнах. Беше мъчително да гледам какво се случва в спалнята. — Нямате никаква вероятна причина, нямате никаква обосновка да преглеждате конфиденциални медицински досиета или комуникация, свързана с тях. Част от тях съдържат засекретени материали, касаещи нашите войски, нашите жени и мъже в армията. Нямате право на достъп до имейлите или друг вид комуникация, нито моя, нито на моите служители.

— Разбирам позицията ви — каза Ерин.

— Ще я разберете още по-добре, ако застрашите някой от случаите ми — казах съвсем не любезно. — И това не е заплаха. Това е обещание.

— Ще си го отбележа.

Слава богу, че Луси не беше там, за да види двете жени агенти в дрешника: облечените им в ръкавици ръце ровеха в джобовете на всичко, което някога бе носила — джинсите, летателните й униформи, официалните й дрехи. Разглеждаха обувките й, ботите й, бъркаха в чантите и чекмеджетата, а в другия край на стаята мъж агент преглеждаше дрешника на Джанет, а друг сваляше произведения на изкуството от стените, впечатляващи платна и фотографии на африканската дива природа. Подпираше ги на стената, потупваше ги с длан, търсеше тайници. Стомахът ми се бе свил на топка.

— Всичко можеше да стане много по-лесно, ако имаше честно общуване — каза Ерин, докато отивах до прозореца да вдигна щорите. — Толкова много неща можеха да се предотвратят, ако бяхме получили истината за случилото се.

— За кое случило се? — Не се обърнах.

— Във Флорида — каза тя. — Трябва ни истината.

— Намеквате, че всички замесени сме излъгали, сякаш това се подразбира. — Гледах през прозореца деня навън, тъй като нямах намерение да гледам нея. — И може и да сте прави. Във вашия свят вероятно всички лъжат, включително организацията, за която работите. Във вашия свят целта оправдава средствата. Можете да правите каквото си поискате и до истината се достига инцидентно. Ако приемем, че можете да я разпознаете.

— Когато бяхте ранена през юни…

— Имате предвид когато бях нападната. — Огледах просторния заден двор, който се спускаше стръмно надолу по хълма.

— Когато бяхте простреляна. Твърдя, че има много доказателства, че сте били простреляна.

— Твърдите? Звучи сякаш пледирате в съда…

— Нека ви попитам — прекъсна ме тя. — Някога притежавали ли сте харпун?

— Можете да ме попитате това, когато Джил Донахю дойде тук.

— Ами Луси? Тя очевидно обича оръжията. Знаете ли колко оръжия държи в оръжейната си? Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че са почти сто? Защо са й толкова много оръжия?

Отговорът — ако имах намерение да й го дам — беше, че Луси колекционираше така наречените от нея оръжия от малки серии. Тя обичаше сложните технологии, изкуството и науката във всяка иновация, включително и в тези, които убиват. Привличаха я символите на сила, независимо дали са оръжия, коли или летателни машини, и ги колекционираше, защото можеше. Малко бяха нещата, които не бе в състояние да си позволи. Ако искаше специално приспособен „Глок“ за левичар, и то изключително красив, не се интересуваше колко струва.