Полунощ в Ел Ей

Матовото стъкло изглеждаше непокътнато. Балард не можеше да познае дали лампата просто е повредена, или някой се е погрижил да не свети. Плъзна лъча надолу по бетонния стълб към основата, където имаше стоманен капак за достъп до кабелите. Тъкмо се канеше да приклекне, за да провери за следи от насилствено отваряне, когато я сепна мъжки глас.

— Това е жълъд.

Тя се извъртя рязко и светна с фенера право в очите на старец, който бе прегърнал малко куче с двете си ръце. Породата на животното като че беше чихуахуа, изглеждаше старо и грохнало като стопанина си. Мъжът се опита да вдигне ръка, за да предпази очите си от светлината, но нямаше как да го направи, без да изтърве кучето си. Балард наведе фенерчето и намести маската пред носа и устата си.

— Извинете — каза тя. — Стреснахте ме.

— О, не съм искал — отвърна старецът. — Виждам, че се възхищавате на нашия жълъд.

— За лампата ли говорите?

— Да, наричаме си ги жълъди заради формата им, нали разбирате. И се стараем да ги опазим.

— Само че тази не изглежда в добро състояние.

— Съобщено е за това в ОУО. Аз им се обадих.

— На тази улица ли живеете?

— Ами да. Повече от петдесет години. Дори познавах навремето Питър Отшелника.

Балард нямаше представа що за човек спомена той.

— Аз съм служителка на полицията. Детектив. Често ли се разхождате вечер по улицата?

— Всяка вечер. Фредерик остаря много и вече не може да се разхожда, затова го нося. Знам, че му е приятно.

— Кога съобщихте, че този… жълъд не работи?

— Вчера сутринта. Исках да го поправят преди празничните дни, но те не си свършиха работата. Но аз им казах: „Вашите хора го развалиха, нека се върнат да го ремонтират“. Не исках все да отлагат. Знам ги онези в ОУО как работят.

— Какво означава ОУО? И кой какво е развалил?

— Отдел по уличното осветление. Те уж трябва да поддържат и съхраняват лампите, но не ги е еня за историческото наследство. Нито за красотата. Искат целият град да стане еднакъв. С грозната оранжева светлина от техните високи стоманени стълбове. Мен ако питате, тъкмо затова ни вредят нарочно.

Балард осъзна изведнъж колко интересен може да се окаже този старец.

— Как се казвате, господине?

— Джак. Джак Кърси. Председател съм на комисията по уличното осветление в сдружение „Долчинката на Холивуд“.

— Кога забелязахте, че тази лампа не свети?

— В сряда вечерта по време на нашата разходка… значи онзи ден.

— И според вас е била повредена нарочно, така ли?

— Да, защото го знам. Видях онези тук с фургона им. Като във виц — колко души от ОУО са нужни, за да повредят улична лампа? Явно отговорът е „двама“. Те бяха тук, а вечерта лампата не светеше.

Балард бе обърнала лъча към тротоара, но пак го завъртя към стоманения капак на стълба.

— Тук ли правеха нещо? — попита тя.

— Точно така. Докато грабна Фредерик и се дотътря насам, те вече завиваха, за да си тръгнат. Махнах им, но ме подминаха.

— Успяхте ли да видите някого от двамата?

— Не много добре. Шофьорът беше бял. И помня, че беше червенокос.

— А другият?

Старецът поклати глава.

— Май съм гледал само шофьора.

— Кажете ми нещо за тяхната кола. Какъв беше цветът?

— Бял. Обикновен фургон.

— Имаше ли някакви обозначения… например съкращението ОУО или градския герб, каквото и да било?

— Амии… да бе, нали го видях. ОУО, насред вратата го видях, когато профучаха край мен.

— Значи видяхте буквите ОУО?

— Да, бяха си на вратата.

— Бихте ли могли да ми кажете по-точно какъв беше фургонът?

— Едва ли. Просто една от техните коли с техници.

— Имаше ли например издадена предница като старите модели с двигател отдолу между предните седалки? Или беше само леко скосена както в по-новите модели?

— Да, скосена беше. И колата изглеждаше нова.

— А прозорците? Имаше ли ги отстрани, или каросерията беше плътна?

— Плътна беше. Госпожо детектив, вие май разбирате от фургони.

— Имало ги е и в предишни случаи.

Нямаше намерение да му обяснява, че смени няколко фургона, когато пренасяше по няколко дъски за сърфинг.

Балард пак освети капака над основата на стълба. Виждаше, че е закрепен с два винта. Имаше малък комплект инструменти в колата.

— Господин Кърси, къде живеете?

— Ей там, в края. До пресечката.

Той добави точния си адрес, сочеше четвъртата къща от това място, при следващата улична лампа. Тя си спомни, че там никой не й отвори през деня.

— Излизахте ли днес? Потропах и не ми отворихте.

— Да, отидох в магазина — обясни той. — Иначе си бях у дома. Но вие за какво идвахте? Какво става тук?

— Вчера през нощта е имало влизане с взлом на тази улица. Разследвам случая. А лампата може да е била повредена от престъпниците.

— Ама че работа… В коя къща са влезли?

Балард посочи дома на Карпентър.

— В тази.

— Тъкмо беше станало по-спокойно там.

— В какъв смисъл?

— Е, преди там живееше и мъж. Много викаше и мяташе разни неща. Кибритлия, така наричам хората като него. Мисля, че тя го изрита накрая, и пак стана тихо на улицата. Мир и спокойствие.

Балард кимна. Разбираше какъв късмет е за нея, че Кърси бе изнесъл кучето си на разходка, докато тя още беше на улицата. Сведенията от него бяха важни.

— Дали не забелязахте нещо особено на улицата снощи?