Полунощ в Ел Ей

— Картата е в портфейла ми — увери я Бош. — Не ми хрумна, че би се наложило да размахвам и значката пред някого.

— Едва ли ще ти потрябва. В почивните дни оставят тук само един-двама новобранци без късмет, колкото да е отворено. От страхопочитание няма да се сетят да ти поискат документ за самоличност.

— Щом смяташ, че още вдъхвам страхопочитание…

— Защо не вземеш разпечатките, за да не забравим датата на делото, което искаме да ни донесат.

Оставиха колата на паркинга, качиха се по стъпалата отпред и влязоха в голямото фоайе, чиито стени бяха осеяни с прославящи полицейското управление снимки. Преди години сградата приютявала централата на нефтена компания. Балард си каза, че тогавашните снимки във фоайето сигурно са прославяли нефтодобива.

Библиотеката с неразкритите убийства беше разположена на първия етаж в края на широкия коридор. На двойната врата липсваше табела, може би защото градските власти не смятаха за уместно да наблягат на факта, че тези папки вече заемат цяла библиотека.

Зад гишето имаше само един кадет на въртящ се стол, зает с някаква игра в телефона си. Вниманието му изведнъж се прикова във влезлите Балард и Бош, вероятно единствените посетители в този ден. Същият младок беше дежурен и предишния ден, когато Балард потърси следственото дело за Албърт Лий. Въпреки това му показа служебната си значка, докато Бош слагаше разпечатките пред гишето и прехвърляше листовете.

Кадетът носеше курсантска униформа с отлепяща се ивица върху десния джоб отпред. Явно за да бъде махната лесно, ако напусне академията. Фамилното му име беше Фарли.

— Аз съм Балард от участъка в Холивуд — напомни му тя. — Идвах вчера. Налага се да прегледаме още едно дело за случай от 2013 година.

Тя погледна разпечатката, в която се бе вторачил Бош — неговото копие от хронограмата на разследването за смъртта на Албърт Лий. Той плъзгаше пръст надолу по записаното през 2013 г. Намери запитването си до екипа по убийствата на участъка Пасифик за убийството на Джон Уилям Джеймс. Назова номера на следственото дело и Фарли си го записа прилежно.

— Добре, нека го потърся — каза той.

Дръпна се от гишето и се скри в лабиринта от рафтове, запълнени с пластмасови папки, всяка скрила историята на преждевременно прекъснат живот, за който още нямаше възмездие.

Фарли се бавеше. Всички дела бяха подредени в хронологичен ред, би трябвало да стигне лесно до рафтовете за 2013 година и да намери папката за Джон Уилям Джеймс.

Балард потропваше с пръсти нетърпеливо.

— Какво прави той, по дяволите? — промърмори Бош. Пръстите й замряха от внезапната догадка.

— Не е там.

— Какво искаш да кажеш?

— Проумях току-що. Делото на Албърт Лий го няма, защо да оставят и това?

— За кого говориш?

Преди тя да каже нещо, Фарли се върна без папка в ръцете си. Носеше само разписка като онази, която Балард видя предишния ден вместо следственото дело за Албърт Лий.

— Взето е — съобщи младежът.

— Дотук моят резултат е нула на две — въздъхна Балард. — Кой го е взел?

— Тед Ларкин, екип по разследване на убийства, участък Пасифик. Но тук е записано, че е взето преди пет години. Още преди създаването на тази библиотека. Също като предишното, което търсехте.

Балард тупна с длан от досада. Досещаше се, че папката е взета, след като Ларкин е напуснал полицията. Някой се бе представил за двама детективи, водили разследвания, за да влезе в два различни полицейски участъка и да открадне следствените дела, като остави вместо тях правдоподобни разписки.

— Да си вървим — каза тя.

Обърна се и закрачи към вратата. Бош я последва.

— Благодаря ти, Фарли — подхвърли Балард през рамо.

Набиваше пети по широкия коридор към вратата, Бош не успяваше да я догони.

— Чакай малко де — подвикна зад нея. — Къде си хукнала? Нищо не можеш да…

— Искам да се махна оттук — прекъсна го тя. — За да поговорим отвън.

— Ами хайде да вървим с моята крачка. Не припирай толкова.

Балард забави ход и Бош я настигна.

— Що за гадости — изсумтя тя. — Някой краде следствени дела под носа ни в самото управление!

Негодуванието й привлече вниманието на двама кадети, които ги подминаваха.

— Изчакай малко — помоли Бош. — Нали каза, че искаш да поговорим отвън.

— Така да бъде.

Не даде воля на езика си, докато излизаха, слизаха по стъпалата и вървяха по паркинга към колата.

— Имат вътрешен човек — изтърси накрая.

— Това вече е ясно — съгласи се Бош. — Но кои са те? Зъболекарите? Или имат посредник?

— Това е важният въпрос — изтъкна тя.

Качиха се в нейния „Дифендър“ и тя изфуча от паркинга сякаш бе чула повикване „Код 3“. Мълчаха чак до отбивката към магистрала 10.

— И сега какво? — попита Бош.

— Ще отидем на още едно място. След това трябва да си върша работата по другото разследване. Казах на жертвите на насилниците, че ще отида при тях.

— Добре. А къде ще ходим преди това?

— Към стадиона „Доджър“.

— В академията ли? Но защо?

— Не в академията. В стадиона. Ще се погрижа да бъдеш ваксиниран, Хари. Имаш предимство, но вече ми се струва, че ако аз не ти помогна, просто няма да се случи.