Полунощ в Ел Ей

— Тръгваш ли? — попита Карпентър.

Досега не искаше да я погледне и се зъбеше на въпросите й, а изведнъж като че се разстрои.

— Доколкото видях, търсят ме за още нещо. Трябва да си вървя. Но мога да намина и по-късно, ако искаш.

— Бива.

— На работа ли си утре?

— Не, почивен ден ми е.

— Ясно, значи ще се чуем, ако имам да ти кажа нещо.

Балард излезе от къщата и тръгна към колата, провери в движение има ли съобщение от участъка. Нямаше. Когато спря до колата, озърна се към уличната лампа при къщата на Синди Карпентър. Още не светеше.

19.

Още преди да се настани в служебната кола, телефонът й забръмча отново. Този път беше прекият й началник. И това означаваше, че старшият дежурен е решил да обезпокои Робинсън-Рейнълдс вкъщи, за да се оплаче, че тя не отговаря на обажданията нито по радиостанцията, нито по телефона.

— Лейтенант, тъкмо щях да позвъня на дежурния.

— Балард, какво правиш, по дяволите?! — изръмжа той.

— Аз бях при последната жертва на изнасилване. Емоциите й се отприщиха и моментът не беше подходящ да говоря по телефона пред нея. Освен това съм взела незаредена радиостанция, когато излизах от участъка. Още се зарежда в колата.

— Както и да е, но има шибан случай, където искат да отидеш.

— Тръгвам. Какво става? И къде?

— Не знам, някакво нападение в Тайландския квартал. Ще научиш подробности от дежурния.

— Ей сега ще му се обадя.

— Балард, не обичам да ми се оплакват заради хората в моя отдел. Знаеш това.

— Знам, лейтенант. Няма да се случи…

Връзката прекъсна.

— … отново.

Беше се надявала да продължат разговора, за да му съобщи докъде е стигнала в разследванията. Налагаше се да почака до понеделник. А още какво ли не можеше да се случи дотогава.

Чудесно беше, че й харесваше да работи самостоятелно, защото управлението бе замразило повишенията и наемането на нови служители, докато светът не се отърве от пандемията. Затова пък трябваше да се справя с трудности заради липсата на партньор, с когото да си разпределят задълженията. Беше принудена да се захваща с всичко и да се бори да задържи онези разследвания, с които искаше да се занимава. Щом се пъхна в колата, тя се свърза с дежурния лейтенант. Предпочете радиостанцията, защото всички на тази честота можеха да чуят разговора. А по телефона той не би се притеснил да я нахока, че не е отговорила на обажданията му. В тези празнични дни по-старшите полицаи си вземаха почивки и затова имаше трети различен дежурен лейтенант за три смени. Лейтенант Сандро Пуч й нареди сдържано да отиде на авеню „Хобарт“, за да разследва случай на влизане с взлом и побой. Балард попита дали сред полицаите на смяна някой знае тайландски и той отговори, че в 6-А 79 (обозначението за патрулната кола в Тайландския квартал) има кой да й превежда.

Минаха пет минути, докато се спусне по завоите на Долчинката, и още пет, за да се добере до адреса — двуетажна сграда с апартаменти и гаражи под тях, строена през 50-те години. Изглеждаше, че и последното й боядисване е било извършено през миналия век. Спря зад патрулна кола. Още не забелязваше линейка наоколо, макар да бе подаден сигнал за нападение.

В апартаментите се влизаше от външна тераса. Тъкмо изкачваше стъпалата, за да стигне до номер 22, когато гол до кръста мъж с кървясало око изскочи ненадейно на горната площадка, видя я да го доближава и се втурна надолу по стълбата към нея.

В същия миг чу пронизителен женски крясък:

— Ей, спри!

Балард реагира инстинктивно, пристъпи встрани към средата на стълбата и вдигна ръце, за да поеме удара. Мъжът се стовари тежко, макар че беше нисък — запрати я назад и надолу. Тя тупна по задник на долната площадка, той се пльосна върху нея, но се отблъсна на секундата. Балард се помъчи да го сграбчи, но нямаше как да задържи хлъзгавото от пот тяло. Докато се опомни, вече го нямаше. Балард видя как жена в униформа изтича към нея, стъпи на площадката, прескочи я и продължи преследването с викове, които звучаха като „Йод, йод, йод!“.

Усети, че си е ударила главата в бетона. Искаше да се изправи и да се включи в гонитбата, но светът около нея се завъртя. Обърна се на хълбок, после по корем, накрая се подпря на колене и длани.

— Балард, добре ли си?

Изви глава към другия полицай, който слизаше по стъпалата. Оказа се, че е Виктор Родригес, който й превеждаше в нощта, когато бе убит Рафа.

— Виктор, кой беше онзи шибаняк?

— Проклетата жертва на побоя — каза той. — Изведнъж скочи и хукна.

— Отиди да помогнеш на партньорката си. Нищо ми няма.

— Сигурна ли си?

— Отивай!

Родригес се забърза нататък, а Балард се вкопчи в парапета и се надигна с усилие. Замая й се главата, трябваше да се подпира на парапета. Накрая умът й се проясни и тя отдръпна ръката си предпазливо. Направи няколко крачки да провери как се движи, после плъзна пръсти под якето си и опипа кръста и задника си за рани и кръв, но нямаше нищо тревожно. Докосна и тила си. И там кожата не беше разкървавена, ала удареното място вече се подуваше.

— Гадост…