Полунощ в Ел Ей

— Хайде само да ме откараш вкъщи. Имам достатъчно време да се погрижа сам за това, вместо да губя и твоето.

— А, не. Отиваме. Ще го направим сега. Довери се на науката, Хари.

— Доверявам се. Но има адски много хора, които заслужават да получат ваксина преди мен. Пък и трябва да си запишеш час предварително.

Балард откачи служебната значка от колана си.

— Ето го твоя записан час.

18.

По време на общия инструктаж не привлякоха Балард към нов случай и тя съобщи на старшия дежурен, че отива в Долчинката за втори разговор с най-скорошната жертва на Среднощните. Той й напомни да не излиза без радиостанция.

Тя би могла да се обади на Синди Карпентър, но личните срещи с жертвите винаги бяха по-доброто решение. Присъствието на детектив не само им вдъхваше спокойствие, но имаше и по-голям шанс да си припомнят други подробности от извършеното срещу тях престъпление. При травма мозъкът се защитава, като се заема само с основните жизнени функции. Чак когато пострадалият се почувства в безопасност, паметта се връща към всички подробности. Карпентър също си бе спомнила как й се сторило, че я снимат. Балард се надяваше да заздрави връзката между детектив и жертва на престъпление с този разговор.

Но Карпентър, която още носеше работното си поло с емблемата на кафенето, отвори вратата и се сопна:

— Сега пък какво има?

— Ей, всичко наред ли е? — отвърна с въпрос Балард.

— Да, нямам проблеми. А ти защо идваш отново?

— Знаеш защо. Надявах се да си попълнила въпросника.

— Още не съм.

Понечи да затвори вратата и Балард протегна ръка да я възпре.

— Синди, защо си разстроена? Какво се е случило?

Трябваше да промени веднага целта на посещението си. Сега само искаше да влезе в къщата.

— Какво ли — обадила си се на моя бивш съпруг, а аз те помолих да не го правиш. Сега и с него трябва да се разправям.

— Не си ми казвала да не му се обаждам — поправи я Балард. — Каза ми, че ти не искаш да говориш с него, но си дала на патрулния полицай неговото име и телефонен номер за контакти с близките. И това е…

— Обясних ти, че не знам защо го направих. Бях объркана и уплашена. Не се сетих за никого друг.

— Синди, разбирам всичко, но аз все пак водя разследване и съм длъжна да вървя по всяка следа. Първо казваш на полицая името на бившия си съпруг, после не желаеш да говориш за него. Това ме накара да се замисля. Да, обадих му се. Не му казах, че са те нападнали насилници. Всъщност не отговорих на въпросите му. Предполагам, че той те е потърсил след това. Какво ти каза?

Карпентър тръсна глава, сякаш й дотегна умението на Балард да насочва разговора накъдето пожелае.

— Може ли да вляза? — настоя Балард.

— Ами щом си дошла…

Дръпна се назад от вратата. Балард влезе и продължи с опитите да уталожи положението.

— Синди, дано разбираш, че единствената ми цел в момента е да открия мъжете, които те нападнаха, и да ги натикам в затвора завинаги. Каквото и да върша по време на разследването, не го правя, за да ти навредя още повече. Изобщо не би ми хрумнало такова нещо. Хайде да седнем и да започнем със случилото се, след аз говорих с Реджиналд.

— Както искаш.

Карпентър седна на дивана точно там, където седеше и предишния път. Балард се настани в тапицирано кресло от другата страна на ниската масичка.

— Той ли ти се обади?

— Да, обади ми се — потвърди Карпентър. — Попита какво се е случило и аз му казах накрая.

— Той прояви ли съчувствие?

— Така се държа, но бездруго винаги се е преструвал, че е загрижен за мен. В това беше проблемът — само се преструваше. Но…

— Какво „но“?

— Ето защо се ядосах, че ти си го потърсила. Сега има за какво да ми натяква.

Балард чакаше, но Карпентър не добави нищо друго.

— Не разбирам, Синди. Защо да ти натяква?

— Аз го зарязах, нали? Аз поисках да приключим с този брак.

— Знам.

— И той ме предупреди, че съм щяла да съжалявам. Сега заради тебе научи какво ме сполетя и както вече казах, изрази съчувствие, но аз разпознах преструвката. Нямаше „нали ти казах“, но се подразбираше.

Карпентър се извърна към прозореца, зад който беше улицата. Балард мълчеше и премисляше наученото за брака й. Накрая стигна до нов въпрос.

— Синди, когато Реджиналд те попита какво се е случило, помниш ли да ти се е сторило, че той вече знае?

— Знаеше, разбира се. Нали ти си му казала.

— Не съм споменавала нищо за сексуалното насилие. Казах му само за влизане с взлом. Той знаеше ли, че си била изнасилена?

— Не мога да преценя.

— Опитай да си спомниш точно думите му.

— „Чух, че някакви хора нахълтали в къщата, ти добре ли си?“. Нещо подобно беше.

Балард се постара следващият й въпрос да е колкото може по-точен.

— Синди, припомни си разговора. Той наистина ли каза „някакви хора“? В множествено число?

— Не знам. Не мога да си спомня. Може и аз да му казах, че бяха двама. Важното е, че той вече знае, а аз не исках да научи.