Полунощ в Ел Ей

— Защо не се обадите да ви откарат у дома или някой от патрулните да го направи.

— Ясно. Ще уредя нещо.

— Добре. И ще проверя по телефона как сте след два-три часа.

20.

Струваше й се, че при всяко потапяне в дълбок сън я будеше бръмченето на телефона — фелдшерът Сингъл спазваше обещанието си да проверява как е. Този цикъл се проточи цяла нощ до неделното утро, когато той най-после каза, че за нея вече е безопасно да спи без прекъсване.

— Тоест след изгрева вече мога да наваксам нощния сън? — подхвърли тя.

— Реших си, че това е нормалният ви график. Нали работите нощна смяна?

— Просто се пошегувах заядливо. Благодаря ви, че наблюдавахте как съм. Много съм ви задължена.

— Няма за какво. Ако пак имате сътресение, обадете ми се.

Усмихваше се след края на разговора въпреки главоболието, сякаш впило се зад очите й. Стана, олюля се, докато стъпи устойчиво, и отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода и се вторачи в отражението си. Виждаше синкави сенки под очите си, но зениците й като че изглеждаха нормално поне в сравнение със състоянието им при прибирането й снощи. Сети се за петънцето в зеницата на фелдшера Сингъл и пак се усмихна.

В осем часа сутринта още беше уморена след съня на пресекулки. Остана по домашни дрехи и се върна в леглото с намерението да подремне още малко. Знаеше, че има много работа, но трябваше да се възстанови, за да е готова за следващата нощна смяна тази вечер. Затвори очи и скоро забрави за всичко.

В съня си Балард можеше да диша под водата. Не беше нужно да изплува на повърхността за още въздух. Нямаше го паренето в белите дробове. Взираше се през синевата в слънцето, лъчите му проникваха във водата и носеха топлина и уют. Извъртя се на гръб и се понесе лениво с течението, гледаше нагоре и проумяваше, че слънцето е с формата на жълъд и всъщност не е никакво слънце.

Бръмченето на телефона сякаш я сепна още в мига, когато бе затворила очи, но когато посегна към него, вече беше четири без десет следобед, значи бе спала почти осем часа. Търсеше я Бош.

— Ти получи ли съобщенията ми?

— Не. Какво… Какво става? Обаждал ли си се?

— Не съм, пращах ти съобщения. Днес има панихида за Рафа.

— Ох, кога е? И къде?

— Започва след десет минути в „Света Ана“ на „Оксидентъл“.

Не беше далеч от дома й. Тя превключи разговора на прослушване, докато преглеждаше пропуснатите съобщения и имейли. Три съобщения от Бош и едно от нейния лейтенант. Имаше имейл от Боби Клайн, първата жертва на Среднощните. Другите не бяха важни.

— Не знам как съм проспала всичко… Снощи си навлякох мозъчно сътресение.

— Какво се случи?

— Ще ти разкажа по-късно. Ти на панихидата ли си?

— До църквата съм, но не влязох. Ще се набивам на очи, струва ми се. Избрах си добро място и виждам идващите хора. Според мен и Хойл е тук. Има поне един бял мъж и мисля, че е той.

— Добре, тръгвам. Благодаря, че ме събуди.

— Сигурна ли си, че нищо ти няма?

— Всичко е наред.

Тя се облече набързо и слезе в гаража. Колата й беше долу, защото пренебрегна указанията на фелдшера Сингъл и се прибра сама, след като старшият дежурен я освободи от смяната.

Караше по „Хилхърст“ чак до „Бевърли“ и оттам пое по „Оксидентъл“. Намери свободно място до бордюра на половин квартал от църквата и се обади на Бош.

— Пристигнах. Ти на същото място ли си?

— На същото.

— Добре, аз ще вляза. Да видим дали ще можем да поговорим с вдовицата след това.

— Съгласен съм.

— Дойде ли някой заслужаващ внимание?

— Цяла тълпа очевидни бандюги, татуирани чак до ушите. Искаш ли да вляза с тебе?

— Не, ще се оправя сама. Според тебе струва ли си да проследим Хойл, ако наистина е той?

— Де да знам. Къде би отишъл в неделя вечерта? Вероятно е дошъл само да спази приличието. Може да породи някакви съмнения, ако не се появи… сещаш се за какво говоря.

— О, да. Но когато вдовицата на Рафа научи какво става…

— Там ли ще й кажеш?

— Не, ще изчакам. Добре, влизам.

Балард прекъсна разговора и излезе от колата. Тръгна по улицата след неколцина закъснели. Ускори крачка и ги настигна, за да й бъдат прикритие. Панихидата се провеждаше в страничен параклис. Затова беше претъпкано и Балард остана в коридора със закъснелите. Имаше високоговорители в стените, чуваше прочувствените спомени на близките и колегите, както и изпятия от множеството псалм. Почти всичко беше на испански. Тя разбра достатъчно — мнозина скърбяха, че Хавиер Рафа се отказал от живота с насилие, за да се грижи за семейството си и да се занимава със своя бизнес, но накрая тъкмо насилието им го отнело.

Церемонията завърши след четиресет и пет минути, най-близките излязоха първи от параклиса и застанаха в редица до вратата, за да приемат съболезнования. Балард остана встрани, наблюдаваше под една от арките край коридора.

И скоро зърна негласния партньор на Хавиер Рафа — доктор Денис Хойл, който излезе от параклиса. Позна го от студийните снимки в неговия сайт на стоматолог. Изглеждаше съставен само от ъгли, слаби остри рамене и лакти. Косата му посивяваше, брадичката „катинарче“ беше прошарена.