Полунощ в Ел Ей

— Две убийства. Най-малко две. Да, мисля — Бонър е мъртъв, а той е стрелял. И за Сандерсън това приключва всичко. Ако направи следващата крачка и подгони хората, които са поръчвали убийствата, става твърде опасно, защото всички останали мръсотии на Бонър ще се разчуят и хората пак ще сритат задника на управлението.

— Балард, не си съчинявай.

Тя забеляза, че отново се обръщаше към нея с фамилното й име.

— Не си съчинявам. Такава е реалността, в която живеем.

— Може би — отвърна лейтенантът. — Но това ще бъде реалността на Западното бюро, не нашата. Просто спазвай правилата, Балард. Прехвърли случая на онзи техен човек и се заеми с разследването за Среднощните.

— Схванах.

Изрече думата с ядна решимост никога да не я произнесе отново.

31.

Балард мина през централния двор, за да се качи по стълбите, защото асансьорът беше твърде муден. Но преди да опре крак на първото стъпало, някой я повика. Обърна се и видя мъж, който излизаше от своя апартамент на първия етаж. Тръгна към нея. Беше онзи мотоциклетист, когото срещна през празничните дни, но вече не успяваше да си спомни името му.

— Здрасти — поздрави го тя.

— Голяма щуротия стана днес тук — рече той. — Всичко наред ли е?

— Да, вече всичко е наред.

— Питам, защото ми казаха, че някакъв нахълтал и се опитал да ви убие.

— Вярно, опита се. Но ситуацията е по-сложна, полицията разследва случая.

— Ама нали и вие работите в полицията?

— Да, но не разследвам самата себе си, затова нищо не мога да ви кажа.

Тя понечи да тръгне нагоре по стъпалата.

— Не сме свикнали с такива случки тук — заяви нейният съсед.

Балард пак го изгледа.

— Много добре, щом е така. И аз не съм свикнала.

— Вижте, знам, че сте отскоро при нас. И се надявам подобни неща да не се случват често. Като председател на сдружението на собствениците смятам, че е мое задължение да ви го кажа.

— Извинете, забравих името ви.

— Нейт. Срещнахме се в…

— В гаража, помня. Сега ме чуйте, Нейт — не смятам за нормално някой да се опита да ме убие в леглото ми. Трябва обаче да знаете, че той беше непознат за мен човек и е влязъл с взлом, затова си помислих, че на следващото събрание на собствениците не е зле да обмислите отново мерките за сигурност тук. Все някак е успял да влезе и ще ми бъде много неприятно, ако на сдружението на собствениците бъде потърсена отговорност за нещо. Може да ви струва скъпо.

Нейт посърна.

— Аа… да, напълно съм съгласен. Аз… ще свикам извънредно събрание, за да обсъдим мерките за сигурност в сградата.

— Добре. Бих искала да науча какво сте решили.

Този път се извъртя към стълбата и Нейт не измисли какво още да й каже. Тя изкачи стъпалата през едно и откри, че входната врата на нейния апартамент е оставена отключена от разследващия екип. Типичната за това управление немарливост. Заключи, щом влезе, и побърза да отиде в спалнята. Чекмеджето с ненужните дрънкулки, което бе издърпала от нощното шкафче при разправиите с Бонър следобед, още си беше на пода. По дръжката имаше прах за открояване на отпечатъци. Разрови дреболиите вътре и намери телефона с предплатена карта, който скри там. Отвори го и установи, че или е изключен, или е останал без заряд в батерията.

Опита го, търсеше бутон за включване, но не намери. Задържа палец върху бутона 0, нищо не се случи. Опита с бутона 1 и най-после екранчето светна. Щом апаратът се включи, тя провери за съхранени номера и скорошни обаждания. Нямаше нищо, но в приложението за съобщения имаше едно-единствено от 16.30 часа същия ден, изпратено от зоната с код 818. Състоеше се от една дума: „Докладвай“.

— Спипах те — прошепна тя.

Взираше се в телефона, докато умуваше какво да направи сега. Трябваше да бъде много предпазлива и сдържана. При неправилна реакция тази следа щеше да изчезне като цигарен дим във вятър. Възползваше ли се от телефона по какъвто и да е начин, можеха да я обвинят в укриване на веществено доказателство. Отиде в кухнята и сложи телефона в затваряща се торбичка. Извади своя телефон и се обади на Бош.

— Искаш ли да отидем на едно място?

— Готово — отвърна той. — Кога?

— Сега.

— Ела да ме вземеш.

— Тръгвам веднага. И… хм, нужен ми е пистолет. Още изследват моя, а резервният е в шкафчето ми в участъка.

— Не е проблем.

Харесваше й как Бош отговаряше без колебание. И без да задава въпроси.

— До скоро — каза му тя.

32.

Щом излезе от гаража, Балард обиколи квартала и откри екип криминалисти, които си вършеха работата под преносими лампи на „Хувър“, на една пресечка зад нейния блок. А камион на управлението, пригоден за превоз на леки коли, доближаваше на заден ход черен „Крайслер 300“. Под една от лампите бе сложена сгъваема маса и Балард позна мъжа с папка, който, изглежда, попълваше протокол за веществени доказателства. Отби до бордюра, излезе и тръгна към лампите.

— Здравейте, Рино.

Той вдигна глава и явно също я помнеше от повикването в къщата на Синди Карпентър.

— Здравейте, детектив Балард. Как сте? Чух, че ви се разминало на косъм.

— Така си беше — призна тя. — Вие ли извършихте огледа и на моя апартамент?

— Да, аз.

— Превъзходно. А това е колата на мръсника, нали?