Полунощ в Ел Ей

— Не знам какво да кажа — усъмни се Хойл. — Нали уж искате само да поговорим, защо трябва да ми обяснявате правата? Това не е…

— Изслушайте ме — просто ще ви предупредя за правата и ще ви попитам дали ме разбрахте. Нататък всичко зависи от вашия избор: да говорите с мен или да не говорите.

Хойл завъртя глава и хвана ръчката за отваряне на вратата. Балард се досети, че губи контрол.

Натисна бутона за сваляне на стъклото и подвикна на Бош, който заобиколи и дойде при нея. Тя грабна радиостанцията от централната конзола между седалките и му я подаде.

— Може би ще се нуждаем от кола за превоз на задържан. Ще се погрижиш ли?

— Разбрах — отвърна Бош и понечи да вземе радиостанцията.

— Чакайте, чакайте — спря ги Хойл. — За бога, съгласен съм да ми обясните правата. Ще говоря с вас, само да свършваме по-скоро.

Балард отдръпна ръката си и Бош кимна. Всичко протичаше както го намислиха.

Затвори прозореца и се обърна към Хойл. Повтори по памет стандартния текст за правата му съгласно „закона Миранда“ и той потвърди, че ги разбира и се съгласява да говори с нея.

— Добре, да започнем.

— Задавайте въпросите си.

— След разговора ни на панихидата вчера на кого се обадихте?

— Да съм се обадил ли? На никого. Върнах се вкъщи.

— Дадох ви моя визитна картичка. Трябва да знам на кого казахте за мен.

— Вече ви отговорих, че не съм казвал на никого.

Хойл повиши глас толкова, че Бош го чу и се озърна през рамо към Балард. Тя кимна едва забележимо. Бош извади телефона си и набра номер. Отдръпна се пред колата, докато чакаше да се свърже.

— На кого се обажда? — попита Хойл.

— Не знам — отговори тя. — Но вие би трябвало да помислите добре, доктор Хойл.

Тя млъкна и се взря в Бош. Той долепи телефона до ухото си за няколко секунди, свали ръката си и прекъсна обаждането. Балард погледна телефона, който Хойл още стискаше в ръката си. Екранът оставаше тъмен. Хойл не бе изпратил съобщението „Докладвай“ на номера на Бонър, поне не от този телефон. Оставаше въпросът кой го е изпратил.

— За какво да помисля? — попита Хойл.

— Това е един от моментите, когато взетото решение ще повлияе на остатъка от живота ви.

Хойл пак се изви към вратата и хвана дръжката.

— Вече ме сплашвате. Махам се.

— Ако излезете, при следващата ни среща ще вляза насила със заповед за арест и ще ви извлека навън пред погледите на съседите.

Хойл се вторачи в нея.

— Какво искате?!

— Знаете какво искам. На кого се обадихте след разговора ни на панихидата?

— На никого!

Балард се пресегна към задната седалка.

— Доктор Хойл, искам да видите нещо.

Взе две дебели папки и ги сложи в скута си.

— Искам да разберете — продължи тя, — че ровим около вас още от случаите на Албърт Лий и Джон Уилям Джеймс.

— Какво ровите?

— Всичко. Факторинга, застрахователните измами, общата фирма с вашите приятели, убийствата…

— О, господи, това не може да ми се случва!

— Случва ви се. И затова се налага да направите избор. Да ми помагате или да ми пречите. Защото ако вие не ми помогнете, отивам при следващия партньор. Ако и той не иска да помага, при следващия. Все някой ще се окаже благоразумен. И вече ще бъде твърде късно за останалите. Нужно е да изправя само един от замесените пред разширен съдебен състав. Очаквах да сте вие, но няма значение кой ще бъде.

Хойл се наведе и за миг й се стори, че ще повърне пред седалката. Но той отметна назад глава със затворени очи и окаяно изражение.

— За всичко е виновен Джейсън. Изобщо не биваше да…

— Джейсън Абът ли? — уточни тя.

— Не, няма да чуете нито дума повече от мен, докато не ми обещаете закрила. Той ще насъска онзи човек срещу мен!

— Можем да ви защитим. Но в момента трябва да получа от вас каквото ми е нужно. Какво казахте за мен след панихидата? Това е първият въпрос.

— Да, да, добре. Казах на Джейсън. Казах му, че ченгетата са ме приклещили, а той ми се разкрещя, че изобщо не бивало да ходя на онази панихида.

— Знаете ли кой е Кристофър Бонър?

— Не знам.

— Кой намираше хората, на които вие и другите давахте пари назаем?

— Джейсън си имаше някакъв човек за това. Аз не се забърквах.

— И не знаехте, че той ще се погрижи те да бъдат…

— Не! Никога не съм подозирал. Не знаех чак докато той не го направи. А после стана прекалено късно. Вече изглеждаше, че и аз съм виновен. Като останалите.

— Значи просто се примирихте.

— Нямах избор. Не проумявате ли? Не исках да ме убият. Вижте какво сполетя Джей.

— Джон Уилям Джеймс, нали?

— Да. Каза на Джейсън „стига толкова“ и знаете какво му сториха.

— А неговата съпруга участваше ли във всичко това?

— Не, не, не… тя не знае нищо.

— Колко пъти?

— За какво питате?

— Знаете за какво. Колко пъти факторингът навлече смърт на някого?

Хойл наведе глава, сякаш се срамуваше, и стисна клепачи.

— Ако ме излъжете само веднъж, не бих могла да ви помогна — натърти Балард.

— Шест пъти. Не, седем. Хавиер Рафа беше седмият.

— Седем с Джеймс ли?

— Да… Да.

Балард се взря в Бош през стъклото. Той ги наблюдаваше, но не чуваше какво говори Хойл. Погледите им се срещнаха и тя кимна. Получи каквото искаше. Имаше видеозапис с Хойл.