Полунощ в Ел Ей

— Докторе, върнете се вкъщи — каза тя. — И не казвайте на никого за този разговор, защото ще науча и направо ще ви закопая.

— Добре. Но какво да правя сега?

— Просто чакайте. Ще ви потърси детектив Бетани. Рос Бетани. Той ще ви каже какво да правите.

— Разбрах.

— Вече можете да излезете от колата.

34.

Бош бе взел термос с кафе. Когато Балард спря пред дома му, той излезе с термоса и две пластмасови чаши с капачета. Тя каза, че едва ли ще чакат някого в засада, но той отвърна, че не се знае предварително.

За нея той открай време си беше пример и наставник в разследването на убийства. Още от нощта, когато го завари да ровичка в досиета много след пенсионирането си. Тя не можеше да прецени дали е така заради мъдростта и опита му, или пък с опита идваше мъдростта, но беше уверена, че той не е само неин помощник. Бош беше човекът, с когото се съветваше и му се доверяваше.

Добраха се до дома на Джейсън Абът чак след един часа през нощта. В къщата беше тъмно, никой не се отзова на упоритото тропане по вратата. Двамата обсъждаха дали е знаел, че примката се затяга около него, и дали е побягнал. Но предположението не се съчетаваше с фактите, които им бяха известни. Може да бе научил, че Бонър е мъртъв, но и това беше пресилена догадка, защото самоубилият се в апартамента й мъж не носеше никакви документи. Балард знаеше, че е Бонър, защото бе виждала негова снимка. Но отделът по съдебна медицина не можеше да разгласи самоличността му, преди да е била потвърдена с пръстови отпечатъци и с други средства.

Балард смяташе, че в най-добрия за Абът случай той знаеше единствено за изчезването на Бонър. Убиецът не бе отговорил на съобщението, нито го бе уведомил по някакъв начин какво се случва. Възможно беше Абът да е минал с кола в нейния квартал и да е видял полицаите там, но трудно би събрал достатъчно информация, която да го подтикне да се укрие. Само Балард разполагаше с всички факти и ги бе споделила единствено с Бош.

Решиха да почакат тук и да дебнат ще се върне ли Абът. И така стигнаха до кафето в термоса.

— Как се досети, че накрая ще се озовем тук… може би до края на нощта? — попита тя.

— Не съм се досетил. Просто дойдох подготвен.

— Ти си като онзи герой от книгите на Джоузеф Уемба. Оригинала… Не, Оракула беше. Наричаха го Оракула, защото вече бе виждал всичко.

— Харесва ми да съм Оригинала.

— Хари Бош-Оригинала. Добре звучи.

Той се пресегна към задната седалка да вземе термоса.

— Можеш ли да си представиш, че ще спреш някога? — попита тя.

— Май ако спра, всичко ще спре за мен, нали разбираш? — отговори той.

Сложи двете чаши на таблото в колата и се приготви да ги напълни.

— Искаш ли?

— И още как, но ти поспи, ако искаш. За мен това е нормалното работно време, свикнала съм.

— Работа по тъмно.

— Каза го съвсем точно.

Той й подаде чашата, пълна с кафе без мляко или сметана, и предупреди:

— Горещо е.

— Благодаря. Но наистина е така — поспах добре, преди Бонър да ме събуди. Една чаша ми стига да будувам цялата нощ. Ти можеш да спиш.

— Ще видим. Поне засега ще ти правя компания. А колата? Онези от борбата с наркотрафика няма ли да се нуждаят от нея сутринта?

— Ако ми беше задал този въпрос преди година, щях да ти отговоря… всъщност едва ли бих могла да я взема. Но сега, след смъртта на Джордж Флойд, загъването в ковид, орязаното финансиране на управлението и всичко останало? Никой не си мърда пръста. Дори не попитах може ли да взема колата. Просто я използвам, защото на никого няма да липсва.

— Не знаех, че вече е толкова зле.

— Много хора започнаха само да отбиват номера. Престъпността расте, арестите намаляват. И мнозина напускат. Откровено казано, Хари, дори аз вече се замислям да напусна. Ти как си настроен да се сдобиеш с партньорка?

Зададе въпроса с усмивка, но до голяма степен беше сериозна.

— По всяко време ще те приема… стига да не искаш редовно заплащане. Много години стаж не ти стигат за пенсия, нали?

— Вярно, но поне ще си получа парите, които досега съм внесла в пенсионния фонд. И си мисля, че мога пак да спя на плажа.

— Тогава трябва да си вземеш ново куче.

Балард се засмя и се сети за Пинто — кучето, което щеше да види скоро. Но нямаше да го бива особено като пазач.

— И все пак — добави Бош — винаги е по-лесно да промениш някоя организация отвътре. Уличните протести няма да постигнат същото.

— Да не смяташ, че съм подходяща за началник? — отвърна с въпрос Балард. — Трябва да си от работещите на десетия етаж в управлението, за да промениш нещо.

— Не е задължително. Открай време си мисля, че ако се бориш за доброто, това се забелязва. И може би човекът до тебе ще започне да постъпва като тебе. Правилно.

— Не бих казала, че в управлението е така напоследък.

Тя отпи от горещата течност, стори й се, че разпозна веднага марката кафе. Вдигна чашата като за наздравица.

— Откъде го вземаш?

— От дъщеря си — обясни той. — Тя все опитва разни неща, а после убеждава и мен. И това кафе ми хареса.

— И на мен. Мади има чудесен вкус. Ти май спомена, че имала приятел?

— Да, вече живеят заедно. И дори са в твоя квартал. Още не съм им гостувал. Не са ме канили.