Полунощ в Ел Ей

Лампите по тавана на коридора бяха изключени, но тя не виждаше никъде бутон за тях. Имаше няколко отворени врати към също тъмни помещения, едно светеше при левия край на коридора. Балард мина бавно покрай първата врата. Посегна вътре и плъзна ръка по стената, където би могло да има превключвател. Намери го и лампите горе светнаха — помещението се оказа голяма лаборатория с няколко работни места и разнообразно оборудване, както и материали за коронки и зъбни протези.

Продължи по коридора, все по-остро чувстваше колко уязвими са в този коридор.

— Полицейско управление на Лос Анджелис! — извика тя. — Джейсън Абът, покажете се!

Дългото мълчание беше последвано от звук като приглушен вик откъм края на коридора. Балард тръгна бързо към осветената врата, стисна дръжката на пистолета с две ръце и вдигна оръжието пред себе си.

— Полиция! — кресна тя. — Влизаме!

Присви се, докато прекрачваше прага. Чуваше стъпките на Бош зад себе си.

Влязоха в просторен офис с кресла и диван отляво и бюро отдясно. А по средата мъж седеше на стол. Устата му беше запушена частично с парче бял плат, което придържаха „свински опашки“, стегнати около главата и през устата. По същия начин китките му бяха вързани за страничните облегалки на стола, глезените — за предните крачета.

Балард се завъртя наляво-надясно, за да е сигурна, че няма никого друг. Надникна през отворената врата в малката баня вдясно от бюрото. Прибра оръжието в кобура, докато се връщаше в средата на стаята.

— Хари? Ти ще го…

— Ей сега.

Бош доближи вързания, като отвори ножче, което извади от джоба си. Първо се зае с парцала, леко подръпна „свинската опашка“ встрани от челюстта, за да я среже. След това измъкна плата от устата на мъжа и го пусна на пода. Балард забеляза, че е малка кърпа, вероятно взета наслуки от банята.

— Ох, слава богу — изпъшка мъжът. — Мислех, че първо той ще се върне.

Бош започна да освобождава китките и глезените му.

— Кой сте вие? — попита Балард. — Какво се случи тук?

— Аз съм Джейсън Абът — отговори мъжът. — Доктор Джейсън Абът. Спасихте ме.

Носеше сини джинси и светлосиня риза, измъкната от панталона. Имаше следи от пластмасовите ивици по бузите. Под гъстата, тъмна и къдрава коса сините очи се открояваха на червендалестото лице.

Веднага след освобождаването на китките му той започна да ги разтрива, за да възстанови кръвообращението.

— Какво се случи? — повтори Балард. — Кой ви причини това?

— Един мъж на име Кристофър Бонър. Бивш полицай. Той ме върза така.

Бош беше приклекнал, за да разреже пластмасата, стягаща глезените. Изправи се и отстъпи назад от стола. Абът протегна ръце надолу и се зае да разтрива показно глезените си. Стана неуверено и се опита да направи няколко крачки. Побърза да опре длани на бюрото.

— Не си усещам ходилата — оплака се той. — Вързан съм на този стол от часове.

— Доктор Абът, седнете ей там на дивана — подкани го Балард. — Трябва да ни разкажете точно какво се случи.

Хвана го под ръка и му помогна да се затътри от бюрото към дивана.

— Бонър дойде тук и ме върза — каза той.

— Кога?

— Около два часа. Влезе, държеше пистолет и по неволя го оставих да ме върже с тези пластмасови ивици. Нищо друго не можех да направя.

— Два часът сутринта или два часът следобед?

— Следобед. Преди около половин денонощие. Впрочем колко е часът?

— Малко след четири сутринта.

— Господи… Седял съм на този стол четиринайсет часа.

— А защо ви върза?

— Защото беше намислил да ме убие, струва ми се. Каза, че трябвало да свърши нещо, и си мисля, че искаше аз да съм жив и без алиби през това време. После щеше да се върне тук и да инсценира, че аз съм го направил. Щеше да ме убие, да го представи като самоубийство или нещо подобно, за да стовари вината върху мен.

— Той ли ви каза това?

— Знам, че звучи смахнато, но е самата истина. Не ми каза всичко. Но аз седях тук четиринайсет проклети часа, имах време да се досетя. Иначе защо да ме връзва, за да ме задържи тук?

За Балард беше ясно, че колкото повече разприказва Абът, толкова по-неправдоподобна ще изглежда историята му и несъвпаденията в нея ще проличават все повече.

— А какво е трябвало да свърши? — попита тя.

— Не знам — отвърна Абът. — Но май искаше да убие някого. С това се занимава.

— Вие как научихте?

— Той ми каза. Съвсем откровено. Този човек е впил ноктите си в мен от години. Изнудваше ме, заплашваше ме, принуждаваше ме да върша разни неща. И не само мен. Всички нас.

— И кои сте „всички вие“?

— Моите партньори. Имам съсобственици на лабораторията, но Бонър ни се натрапи и пое контрола над нея. Ами че той беше полицай. Уплашихме се. Правехме каквото ни казваше.

Балард стигна неизбежно до извода, че Абът не знае за смъртта на Бонър. Опитът да прехвърли вината върху него вероятно беше най-сполучливата хитрина, която е успял да измъдри, щом е зърнал нея и Бош на мониторите за охранителните камери и е прозрял, че не Бонър му е изпратил съобщението за „бъркотията“.

— Значи смятате, че това е било част от някакъв по-голям план на Бонър? — попита тя.

— Не знам. Попитайте него. Ако можете да го откриете.