Полунощ в Ел Ей

Протегна ръка към дистанционното на телевизора и включи Си Ен Ен. И екранът тутакси се запълни със същински орди от хора, напиращи към Капитолия. Превключваше каналите и виждаше същото навсякъде. Коментаторите го наричаха „бунт“, опит да бъде спряно утвърждаването на резултатите от президентските избори преди два месеца. Тя гледаше цял час в сащисано безмълвие, без да шавне от дивана, но накрая изпрати съобщение на лейтенант Робинсън-Рейнълдс: „Предполагам, че още съм на резервната скамейка?“.

Не се наложи да чака дълго отговора: „Седи си на скамейката, Балард. Не идвай тук“.

Хрумна й да се заяде, че и нея обвиняват в бунт срещу управлението, но се отказа. Стана, нахлузи обувки на краката си и изведе Пинто за първата му разходка в квартала. Отидоха до булевард „Лос Фелис“ и обратно по почти безлюдни улици. Пинто вървеше близо до нея, нито веднъж не опъна каишката. Лола пък винаги я бе опъвала докрай, все напираше с цялата сила на своите трийсетина килограма. Още й липсваше.

Прибраха се, тя сипа на Пинто от храната, която й дадоха в „Разходки с опашатковци“, и се настани отново на дивана. Още два часа не пусна дистанционното, минаваше от канал на канал и се взираше в стряскащите сцени на пълно беззаконие, мъчеше се да разбере как разколът в страната зейна толкова широко, че някои хора изпитваха потребност да нахлуят в Капитолия, за да променят резултатите от избори, в които бяха гласували 160 милиона души.

Накрая й дотегна да гледа и да размишлява за видяното, взе две енергийни блокчета за себе си и още храна за кучето. В гаража нагласи и дъската за гребане, и малката дъска на багажника върху покрива на колата. И тъкмо щеше да се настани на шофьорската седалка, когато чу глас зад себе си.

— Ще сърфирате ли?

Обърна се рязко. Съседът Нейт от апартамент 13.

— Какво има?

— Ще сърфирате ли? — повтори Нейт. — Страната се разпада, навсякъде има протести, а вие отивате на сърфинг. Нали сте от полицията, не трябва ли да… де да знам… да направите нещо?

— Управлението мина на смени по дванайсет часа — осведоми го тя. — Ако всички отидат на работа сега, няма кой да работи през нощта.

— О, така ли било.

— А вие

какво правите?

— В какъв смисъл?

— Вие какви шибани действия предприехте, Нейт? Всички ни мразите. Преливате от ненавист към ченгетата, докато лайната не ви се стоварят върху главите, а тогава изведнъж имате нужда от нас. Защо не отидете вие да направите нещо?

Съжали в същия миг, че изтърва тези думи. Безсилният гняв от всичко в работата и живота й се изля върху неподходящия човек.

— Плащат ви да защитавате хора — напомни той. — А на мен — не.

— Да бе, това решава спора — подхвърли тя.

— Куче ли имате там? — изпружи пръст Нейт към Пинто, който се виждаше през прозореца на колата.

— Ами да, това е моето куче.

— Задължително е да получите разрешение от сдружението на собствениците.

— Прочетох правилника. Мога да си взема куче, ако теглото му не надвишава осем килограма. А той не тежи дори пет.

— Въпреки това е нужно одобрение.

— Е, вие сте председателят на сдружението, нали? Да не ми казвате, че не одобрявате куче в апартамент, където един мъж се промъкна някак въпреки мерките за сигурност в сградата и ме нападна?

— Не. Само изтъквам, че имаме правила. Трябва да подадете молба и след това да получите разрешение.

— Щом искате, ще го направя, Нейт.

Обърна му гръб и се качи в колата. Пинто веднага скочи в скута й и я близна по брадичката.

— Няма страшно — успокои го тя. — Никой няма да те изгони.

Час по-късно тя загребваше на запад отвъд прибоя край Булеварда на залеза, кученцето стоеше отпред на дъската, макар че потреперваше. Това беше ново преживяване за него.

Слънчевите лъчи и соленият въздух сякаш проникваха дълбоко в мускулите й, облекчаваха напрежението и болката. Чудесно натоварване. Остана в океана час и половина — четиресет и пет минути към Малибу и още толкова обратно. Вмъкна се изтощена в палатката, която беше разпънала на пясъка, и задряма, а Пинто пак се сви на одеялото до краката й.

Прибра се чак вечерта. Нарочно бе оставила телефона си вкъщи и видя, че са се натрупали няколко съобщения. Първото беше от Хари Бош, проверяваше как е тя и споделяше как си е мислил, че е видял всичко в този живот, но изобщо не е очаквал да гледа как граждани на страната нападат Капитолия.

Второ поред беше официално уведомление за изслушване пред Съвета по правата, на което трябваше да се яви след две седмици в административната сграда на управлението. Балард запази това съобщение. Известно й беше, че трябва да си осигури присъствието на представител на профсъюза в ролята на неин защитник. Реши да им се обади по някое време. Но следващото съобщение беше тъкмо от профсъюза — според полицай на име Джим Лоусън те също били уведомени от Съвета по правата за изслушването и бяха готови да я защитават. Тя запази и това съобщение. Стигна до изпратеното в 14:15 часа от Рос Бетани гласово съобщение: „Ъъ… Балард, моля ви да ми се обадите. Трябва да обсъдя нещо с вас. Благодаря“.