Поражението на дерините

Морган въздъхна и се опита да се върне към своите задължения. Като херцог на Коруин, една от главните му официални задачи, когато се намираше в крепостта, беше да изслушва веднъж седмично представените пред местния съд дела и да взима решения. Обикновено това му харесваше, защото го държеше в течение на събитията в херцогството и му помагаше да вникне в грижите и вълненията на поданиците си.

Но от няколко седмици той беше разтревожен. Продължителният застой, наложен от почти двумесечното бездействие, ако не се смятат административните въпроси, го бе изнервил и сега жадуваше за активна дейност. Дори ежедневните тренировки с меча и копието и епизодичните ловни походи в провинцията не успяваха да разсеят неудовлетворението му.

С радост щеше да се отправи за Кулди идната седмица.

Истинската умора от четиридневната езда щеше да бъде желана промяна след бляскавия, но безсмислен живот през последните два месеца. Особено приятни щяха да са срещите със старите приятели. Най-много щеше да се радва на младия крал. В този миг на Морган му се искаше да е редом с краля, да го предпазва и да му вдъхва увереност пред лицето на новите проблеми, които възникваха ежедневно. За него Келсън беше почти като син. Добре си представяше какви тревоги вълнуваха момчето през тези месеци.

Морган неохотно се върна към кореспонденцията пред себе си и драсна подписа си в края на първия лист. Част от неудовлетворението му тази сутрин беше породено от факта, че разглежданите случаи бяха твърде обикновени в сравнение с истинските проблеми, добре известни на Морган. Например нареждането, което току-що беше подписал, налагаше дребна глоба на някой си Харълд Мартам, който пуснал няколко добичета да пасат в чужди земи. Доколкото си спомняше, Мартам бе истински разстроен от решението му, въпреки че не отричаше провинението си.

„Не се разстройвай, приятелю Харълд — помисли си Морган. — Ако смяташ наказанието си за неприятно, почакай малко, докато Лорис и Кориган обявят отлъчването от църквата. Тогава ще разбереш какво значи истинска неприятност.“

Вече и на него му се струваше, че ще има отлъчване. Вчера сутринта, след като се отърва от всички гости, изпрати Дънкан отново при епископ Толивър. Искаше да разбере какво бяха казали пратениците при връчването на писмото на архиепископите. Дънкан се върна след няколко часа объркан и разтревожен. Този път епископът бил много въздържан, за разлика от приятелския прием преди това. Вероятно пратениците го бяха уплашили. Във всеки случай Дънкан не бе успял да научи нищо.

Тъкмо Морган премести подписания документ върху купчината с готови материали, на вратата се почука припряно и силно, а после се появи Гуидиън с преметната през рамо лютня. Дребният трубадур бе облечен в дреха от просто домашнотъкано кафяво платно, каквото носеха хората от народа, а мургавото му лице бе нашарено от прах и пот. С много сериозен вид той премина по лъснатия под и се поклони набързо пред стола на Морган.

— Ваша милост, може ли да разменим няколко думи насаме? — и той погледна към Робърт.

Морган се облегна назад, остави писалката и хвърли продължителен и изпитателен поглед към Гуидиън. Човекът пред него не беше известното на всички разглезено конте, а малка решителна личност със стиснати устни. В поведението и в черните му очи имаше нещо, което накара Морган да почувства, че този път Гуидиън е напълно сериозен. Затова направи знак на Робърт да излезе, но ковчежникът се намръщи и не помръдна.

— Милорд, протестирам. Каквото и да е, сигурен съм, че може да почака. Остават само няколко свитъка, а след това…

— Съжалявам, Робърт — прекъсна го Морган и погледна към Гуидиън. — Аз решавам дали може да се чака или не. Върни се веднага, след като свършим.

Робърт не каза нищо и ядосано захвърли книжата си, а после блъсна стола и тръгна навън. Гуидиън го изчака да затвори вратата, след това се запъти към прозореца и седна на тапицираната рамка.

— Благодаря, ваша милост. Малко са властниците, които ще пожертват времето си заради капризите на един прост разказвач на легенди.

— Чувствам, че сега има нещо повече от разказването на легенди, Гуидиън — рече тихо Морган. — Какво искаше да ми кажеш?

Гуидиън свали лютнята си и започна да я настройва. После погледна замислено през прозореца.

— Тази сутрин бях в града, милорд — започна той, като подрънкваше на лютнята и играеше с ключовете й. — Събирах песни, с които смятах да усладя слуха на ваша милост. Но след като ги открих, мисля, че никак няма да ви се харесат. Искате ли да чуете една от тях?

Той се обърна и се взря в очите на Морган с очакване. Херцогът кимна утвърдително.

— Добре. Това е песента, която смятам, че ще е особено интересна за вас, милорд, защото е за дерините. Не гарантирам за мелодията или думите, които не са обработени от мен, но смисълът си остава.

Той изсвири няколко встъпителни такта, а после захвана вдъхновена и весела мелодия, напомняща за детските песнички гатанки.