Поражението на дерините

— Кога иска да дойда, Радър? — попита Морган, разбирайки, че искането на Орсал беше доста срочно, без да забравя, че в най-добрия случай ще може да замине утре, защото тази нощ трябваше да установи контакт с Дери.

— А защо не още днес, с мен? — попита Радър предпазливо, наблюдавайки реакцията на Морган.

Морган поклати глава.

— Защо не утре сутринта? — предложи той и даде знак на Гуидиън и Робърт да излязат. — „Рафалия“ е в пристанището. Мога да отплавам с прилива и да пристигна около три. Това ще ни позволи да използваме останалата част от предобеда и целия следобед до връщането ми. Какво мислиш?

Радър вдигна рамене.

— Според мен е приемливо, Аларик, ти разбираш. Но аз съм само приносител на съобщенията. Дали Орсал ще се съгласи или не, зависи само от него.

— Е, добре — промени темата Морган и тупна приятелски Радър по рамото. — Искаш ли да похапнем нещо, преди да тръгнеш с хората си? Сега ми гостува братовчед ми Дънкан, бих искал да ви запозная.

— Приемам с удоволствие — Радър се поклони леко. — А вие обещайте да ми разкажете новините от младия крал. Орсал още страда, че трябваше да пропусне дуела на Келсън по време на коронацията.

По-късно през деня, когато любезностите с Радър де Корби бяха приключени и жизнерадостният стар боец бе отпътувал за вкъщи, Морган отново се оказа печален пленник на лорд Робърт. Робърт бе разпоредил, че този ден трябва да приключат с формалностите около зестрата на лейди Бронуин, затова той и Морган се бяха уединили в солариума с нужните документи. Дънкан бе прескочил до сградата на оръжейниците преди час, за да види как върви изковаването на новия му меч, а Гуидиън бе в града на лов за нови бунтовни песни.

Гласът на Робърт боботеше неспирно, а Морган се опитваше да застави себе си да му обърне внимание. Поне за петнадесети път през седмицата той си напомняше, че това бе необходима, макар и скучна част от управлението, но резултатът бе все така незадоволителен. В този момент би предпочел да върши каквото и да е друго.

— „Описание на сметките на имението Коруод“ — продължи да чете Робърт. — „Твърди се, че Коруод е бил по традиция в ръцете на краля. Крал Брайън, баща на сегашния владетел, е дал споменатото владение на лорд Кенет Морган и неговите наследници. От своя страна собствениците предоставят на краля по време на война трима воини с въоръжението.“

Робърт си взе дъх, за да почне следващия абзац, но вратата се открехна и Дънкан се вмъкна запъхтян. Той бе с непокрити нозе, облечен само с влажна памучна туника за тренировка и обут в меки ботуши. Очевидно свещеникът бе опитвал качествата на новия си меч срещу оръжейника. Той преметна проста сива кърпа през рамене и избърса лицето си с края й, после прекоси стаята. В лявата си ръка държеше сгънато и запечатано парче пергамент.

— Това пристигна току-що по куриер — съобщи той ухилен и хвърли пергамента върху масата. — Мисля, че е от Бронуин.

Седна на края на масата и кимна за поздрав на Робърт, но финансистът остави писалката с въздишка и се отпусна на стола с твърде сърдит израз на лицето. Морган реши да не обръща внимание на тази реакция и разчупи печата, който се разпръсна на хиляди червени восъчни парченца. Лицето му се освети от удоволствие, когато прочете първите няколко реда. Облегна се удобно на стола и се усмихна.

— Твоят знаменит брат наистина знае как да се хареса на жените, Дънкан — каза херцогът. — Само слушай, думите са наистина в стила на Бронуин.

„Скъпи ми братко Аларик, почти не вярвам, че най-сетне това ще стане действителност. Само след няколко дена ще бъда лейди Бронуин Маклейн, графиня на Киърни, бъдеща херцогиня на Касан, но най-важното — съпруга на любимия ми Кевин. Макар че изглежда невъзможно, любовта, която винаги сме изпитвали един към друг, с всеки изминат час става все по-силна.“

Херцогът погледна към Дънкан и снизходително повдигна вежди, а Дънкан поклати глава и се засмя.