Принц с часовников механизъм

средата на горящия кръг. Нямаше съмнение, че е демон, около метър

висок, с бледа синя кожа, три горящи черни въглена вместо очи и дълги

кървавочервени нокти на хищник върху всеки от осемте пръста на

ръцете си. — Ще разкъсам кожата на лицето ти.

— Не бъди груб Тамъз — каза Магнус и въпреки че гласът му не

беше силен, кръгът от свещи внезапно лумна в ярки пламъци, което

накара демона да изпищи и да се смали.

— Уил има въпрос. Ще му отговориш.

Уил поклати глава.

— Не знам, Магнус — каза. — Не съм сигурен, че е той.

— Каза, че бил син. Този е син.

— Син е — потвърди Уил, пристъпвайки към кръга от пламъци. —

Но демонът, който ми трябва, беше по-скоро кобалтовосин. Този тук е…

виолетовосин.

— Как ме нарече? — изрева демонът. —

Ела по-близо, малък ловецо

на сенки, за да мога да се нахраня с черния ти дроб! Ще го изтръгна от

тялото ти, докато крещиш от болка.

Уил се обърна към Магнус.

— Не ми звучи като него. Гласът му е различен. Както и броят на

очите му.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен — отвърна Уил с глас, нетърпящ

възражение. — Как бих могъл да не съм, никога не бих могъл да забравя

подобно нещо.

Магнус въздъхна и се обърна към демона:

— Тамъз — каза той, като четеше на висок глас от книгата. — В

името на могъществото на камбаната, свещеното писание и свещта* и в

името великите Самаел, Абадон и Молох ти заповядвам да говориш

истината. Срещал ли си се досега с ловеца на сенки Уил Херондейл или с

някого от неговата кръв или потекло?

* В името на могъществото на камбаната, свещеното писание и

свещта — формула за отлъчване от Римокатолическата църква. — Бел.

прев.

— Не знам — кисело отвърна демонът. — Всички човеци ми

изглеждат еднакви.

Магнус извиси глас, остро и властно:

— Отговори ми!

— Е, добре. Не съм го виждал никога досега. Щях да си спомня, ако го

бях виждал. Изглежда ми вкусен — и демонът се ухили, оголвайки

острите си като бръснач зъби. — Не съм бил на тази земя от, ъъъ, хиляда

години, ако не и повече. Никога не мога да направя разлика между сто и

хиляда. Както и да е, последният път, когато бях тук, всички живееха в

землянки и ядяха дървеници. Съмнявам се, че е бил наоколо, освен ако не е

от порода, живееща много по-дълго, отколкото мога да допусна.

Магнус завъртя очи.

— Твърдо си решил, че по никакъв начин няма да ни помогнеш,

така ли?

Демонът сви рамене, жест, който беше твърде човешки.

— Настояваше да чуеш истината. Казах я!

— Добре, а чувал ли си за демон, подобен на този, който описах? —

прекъсна го Уил, в гласа му се долавяше отчаяние. — Тъмносин, с

дрезгав като шкурка глас и с дълга опашка с шипове.

Демонът го погледна с отегчено изражение.

— Имаш ли представа колко вида демони има в празнотата,

нефилиме? Хиляди или може би дори милиони. В сравнение с великия град

на демоните, Пандемониум, вашият Лондон прилича на някакво село.

Става въпрос за демони с различна форма, големина и цвят. При това

някои от тях могат да променят външността си, ако поискат.

— О, замълчи тогава, щом не можеш да си полезен — каза Магнус и

хлопна книгата. Свещите мигновено угаснаха, а демонът изчезна с

тревожен вопъл, оставяйки след себе си тънка струйка зловонен дим.

Магьосникът се обърна към Уил.

— Бях сигурен, че този път е точно този, който ти трябва.

— Вината не е твоя — Уил се тръшна на един от диваните,

избутани до стената. Беше му горещо и студено едновременно, по кожата

му сякаш лазеха мравки, нервите му бяха изопнати от разочарованието,

че трябва да се върне обратно, без да се е добрал до нещо. Той

нетърпеливо свали ръкавиците си и ги пъхна в джобовете на

закопчаното си палто. — Поне се опита. Тамъз имаше право. Не можах да

ти дам достатъчно информация, за да продължиш.

— Предполагам — тихо отвърна Магнус, — че ми каза всичко,

което си спомняш. Отворил си Пиксиса и си освободил демона. Той те е

проклел. Поиска от мен да намеря този демон и да видя дали няма да

заличи проклятието. Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

— Това е всичко, което мога да ти кажа — отвърна Уил. — Едва ли