Принц с часовников механизъм

ще ми помогне да скрия нещо, щом знам какво търся. За теб това би

означавало да намериш игла, о, боже, дори не в купа сено. В купа,

натъпкана с други игли.

— Пъхни ръката си в купа с игли — отвърна Магнус — и най-

вероятно ще я нараниш сериозно. Сигурен ли си, че искаш точно това?

— Сигурен съм, че алтернативата е още по-лоша — каза Уил, като

не откъсваше очи от опушеното място в пода, където бе стоял демонът.

Беше изтощен. Руната за енергия, която си бе поставил тази сутрин,

преди да тръгне към заседанието на Съвета, почти се бе изличила към

обяд и главата му пулсираше. — Пет години живях с това. Мисълта да

продължа да живея с него дори още една ме плаши повече от мисълта за

смъртта.

— Ти си ловец на сенки; не се страхуваш от смъртта.

— Разбира се, че се страхувам — отвърна Уил. — Всеки се страхува

от смъртта. Може да сме родени от ангели, но не знаем много повече от

вас за това, което се случва след смъртта.

Магнус се премести по-близо до него и седна в противоположния

край на дивана. Златистозелените му очи светеха в полумрака като

очите на котка.

— Значи не знаете, че след смъртта има само забрава.

— А вие може би не знаете, че няма, така ли? Джем вярва, че всички

се прераждаме, че животът е колело. Умираме, променяме се и се

прераждаме, както сме заслужили да се преродим, съобразно делата ни в

този свят — Уил погледна надолу към изгризаните си нокти. — Аз

сигурно ще се преродя в гол охлюв, маринован от някого.

— Пътят на душите — промълви Магнус и устните му се

разтеглиха в усмивка. — Добре, продължавай да мислиш в същия дух.

Вероятно си направил нещо добро в последния си живот, за да се

преродиш в това, което си. Нефилим.

— О, да — унило отвърна Уил. — Извадил съм голям късмет.

После изтощено облегна глава назад върху дивана.

— Предполагам, че са ти необходими още… съставки. Мисля, че на

старата Мол оттатък в "Черепите и костите" вече й се повдига от мен.

— Аз имам други канали — отвърна Магнус, на когото очевидно му

стана жал. — Но преди това трябва да направя някои проучвания. Дали

не можеш да ми кажеш повече за природата на проклятието…

— Не — надигна се Уил. — Не мога. Казах ти вече, поех твърде

голям риск, когато ти казах за съществуването му. Ако ти кажа повече…

— Какво тогава? Да се опитам ли да отгатна? Не знаеш какво ще се

случи, но си сигурен, че ще стане по-лошо.

— Не ме карай да си мисля, че идването ми тук е било грешка,

— Има нещо общо с Теса, нали?

През изминалите пет години Уил се бе научил да не показва

емоциите си — изненада, привързаност, надежда, радост. Бе абсолютно

убеден, че изражението му не се бе променило, но усети напрежение в

гласа си, когато каза:

— Теса ли?

— Минали са пет години — настоя Магнус. — И през цялото това

време не си казал на никого. Какво е това толкова силно отчаяние, което

те доведе при мен, посред нощ, в тази буря? Какво се промени в

Института? Идва ми наум само едно нещо, при това доста очарователно,

с големи сиви очи.

Уил скочи на крака така внезапно, че едва не обърна дивана.

— Има други неща — каза, като полагаше огромни усилия гласът

му да остане равен. — Джем умира.

Магнус се взря в него, погледът му бе хладен и спокоен.

— Той умира от години — отвърна. — Нито едно проклятие,

отправено към теб, не може да навреди на здравословното му състояние

или да го подобри.

Уил установи, че ръцете му треперят; той ги сви в юмруци.

— Не разбираш.

— Знам, че сте парабатаи — каза Магнус. — И че смъртта му ще

бъде голяма загуба за теб. Това, което не знам, е…

— Знаеш това, което трябва да знаеш — Уил усети студ с цялото си

тяло, помисли си, че в стаята е топло и че все още е с палтото си. — Мога

да ти платя още, ако това ще те накара да спреш да ми задаваш въпроси.

Магнус вдигна крака върху дивана.

— Нищо няма да ме спре да продължа да ти задавам въпроси —

каза той. — Но ще направя всичко, което е по силите ми, за да покажа, че

уважавам мълчанието ти.

Уил облекчено отпусна юмруци.

— Значи все пак ще ми помогнеш.

— Все пак ще ти помогна — Магнус сложи ръце зад главата си и се

облегна назад, гледайки към Уил през полупритворените си клепачи. —

Но ще ти помогна по-добре, ако ми кажеш истината. Ще направя каквото

мога. Успя да ме заинтригуваш, Уил Херондейл.

Уил сви рамене.

— Ако това може да помогне. Кога смяташ да опиташ отново?

Магнус се прозя.

— Може би този уикенд. Ще ти изпратя съобщение някъде към

събота дали има… някакво развитие.

Развитие. Проклятие. Истина. Джем. Смърт. Теса. Теса, Теса, Теса.

Името й отекна в съзнанието на Уил като камбанен звън; учуди се дали

някое друго име на земята би имало същия резонанс. Нали все пак не са

й дали някое ужасно име, Милдред например. Не можеше да си

представи, че лежи буден посред нощ, вперил поглед в тавана, докато

невидими гласове му шепнат в ухото "Милдред". Но Теса…

— Благодаря — каза рязко. Бе минал от една крайност в друга, в

началото му бе твърде горещо, след това му бе станало твърде студено; в

стаята бе станало задушно и миришеше на изгорял восък от свещи.

— С нетърпение ще очаквам да ми се обадиш.