Принц с часовников механизъм

— Добре — отвърна Магнус и затвори очи. Уил не можеше да каже

дали бе заспал или просто чакаше той да си тръгне; във всеки случай

намекът бе повече от ясен. Не без известно облекчение, той се съобрази с

него.

Софи бе тръгнала към стаята на госпожица Джесамин, за да измете

пепелта и да почисти решетката на камината, когато чу гласове в

коридора. На предишната й работа я бяха учили "да прави място" — да се

обръща и да гледа към стената, когато господарите й минават покрай

нея, да се държи така, все едно е мебел, нещо неодушевено, което те би

трябвало да игнорират.

Когато дойде в Института и разбра, че нещата тук не са

организирани по този начин, тя бе направо поразена. Първото, което я

изненада, бе, че в толкова голяма къща има толкова малко слуги. Тя не

схвана веднага, че ловците на сенки правят много от нещата, които едно

типично семейство с обноски би сметнало, че са под достойнството му —

палят огъня в стаите си, купуват си нещата, които им трябват,

поддържат залата за тренировка и оръжейната чисти и подредени. Тя бе

шокирана от фамилиарността, с която Агата и Томас се отнасяха към

господарите си, без да си дават сметка, че те и останалите слуги бяха

работили за няколко поколения ловци на сенки или имаха магически

способности.

Самата тя произхождаше от бедно семейство и в началото, когато

започна да работи като домашна прислужница, често я наричаха

"глупачка" и дори я шамаросваха, тъй като не бе отраснала с фини

мебели, истинско сребро или китайски порцелан, толкова тънък, че през

него прозираше тъмният цвят на чая. Но тя се научи и когато стана ясно,

че ще бъде красавица, я направиха салонна камериерка. Участта на

салонната камериерка далеч не бе за завиждане. От нея се очакваше да

бъде красива и затова заплатата й започваше да намалява с всяка

изминала година, след като навърши осемнайсет.

За нея бе огромно облекчение, когато дойде да работи в Института,

където никого не го бе грижа, че е почти на двайсет, и никой не

изискваше от нея да гледа към стените или пък да не говори, преди да я

заговорят — така че едва ли не си мислеше, че обезобразяването на

красивото й лице от предишния й господар е имало смисъл. Тя все така

избягваше да се гледа в огледалото, но ужасният кошмар от загубата бе

започнал да избледнява. Джесамин я дразнеше заради дългия белег,

който пресичаше бузата й, но останалите изглежда не го забелязваха,

като изключим Уил, който от време на време казваше нещо неприятно,

но някак проформа, просто защото всички го очакваха от него, а на самия

него то не доставяше особено удоволствие.

Но това бе преди да се влюби в Джем.

Докато вървеше по коридора, тя разпозна гласа му, който се извиси

в смях, а госпожица Теса му отвърна нещо. Софи усети някакво странно

напрежение в гърдите си. Ревност. Презираше се за това, но не можеше

да го възпре. Госпожица Теса винаги бе толкова мила с нея, а широко

отворените й сиви очи издаваха такава уязвимост — такава потребност

от приятел — че бе просто невъзможно да не я харесваш. И все пак,

начинът, по който господарят Джем погледна към нея и Теса като че ли

дори не забеляза погледа му.

Не. Нямаше да понесе да се изправи очи в очи с тях двамата в

коридора, а Джем да гледа Теса по начина, по който я гледаше

напоследък.

Здраво стиснала метлата и кофата, Софи отвори най-близката

врата и се шмугна вътре, затваряйки вратата зад себе си. Стаята бе като

повечето стаи в Института, спалня, която не се използваше в момента,

предназначена бе за гостуващите ловци на сенки. Трябваше да почиства

тези стаи веднъж на две седмици, освен в случаите, когато някой не

живееше в тях; през останалото време стояха неизползвани. Тази беше

доста прашна; в светлината, струяща през прозореца, се виждаха

танцуващите прашинки и Софи изпита непреодолима нужда да кихне,

когато долепи око до цепнатината на вратата.

Оказа се права. Бяха Джем и Теса, които вървяха срещу нея по

коридора. Изглеждаха напълно заети със себе си. Джем носеше нещо —

приличаше на сгъната униформа — а Теса се смееше на нещо, казано от

него. Тя гледаше малко надолу и встрани от него, а той бе вперил поглед

в нея като човек, който си мисли, че никой не го вижда. Гледаше я по

начина, по който гледаше само когато свиреше на цигулка, напълно

отдаден на музиката и очарован от нея.

Сърцето й се сви. Той бе толкова красив. Винаги го бе мислила.

Повечето хора не спираха да повтарят колко красив е Уил, но тя смяташе,

че Джем изглежда хиляди пъти по-добре. Той имаше неземния поглед на

ангелите от картините и въпреки че тя знаеше, че сребристият цвят на

кожата и косата му е резултат от лекарствата, които взима заради

болестите си, намираше и него за възхитителен. Джем бе нежен,

решителен и мил. Мисълта за ръцете му, които галят косата й и я

придърпват назад, й подейства успокоително, докато мисълта за някой

мъж или дори младеж, който я докосва, обикновено я караше да се

чувства уязвима и нервна. Той имаше най-внимателните и прекрасни

ръце…

— Просто не мога да повярвам, че пристигат утре — каза Теса и

отново впери поглед в Джем. Имам чувството, че подхвърлиха мен и