Принц с часовников механизъм

площадка на склада. Беше сенчесто, наподобяващо пещера пространство,

таванът му се губеше в тъмнината. Разнебитени дървени стъпала водеха

към втория етаж. До стената на първия етаж бяха опрени чували от

зебло, в сянката, като отпуснати тела. Уил вдигна камъка си с магическа

светлина, който освети стаята, когато Хенри влезе да провери

съдържанието на един от чувалите. Бе застанал с гръб, свивайки рамене.

— Натрошени на дребно листа от чай — каза той. — Черен

цейлонски или индийски, струва ми се.

Но Джем поклати глава, оглеждайки се наоколо.

— Много добре разбирам, че някога това е било действаща кантора

за продажба на чай, но е очевидно, че е изоставена от години, от времето,

когато Мортмейн започва да се интересува от механизми. Но на пода

няма прах — Той хвана ръката на Уил, насочвайки лъча светлина към

гладкия дървен под. — Тук е имало и друга дейност, не само Джесамин и

Нат са влизали в изоставената кантора.

— Там има още стаи — каза Хенри и посочи към един отдалечен

ъгъл. Шарлот и аз ще ги претърсим. Уил, Джем, проверете какво има на

втория етаж.

Беше толкова необичайно и странно Хенри да дава заповеди; Уил

погледна към Джем, ухили се и тръгна нагоре по клатушкащите се

дървени стълби. Те изпукаха под тежестта му и под тежестта на

значително по-лекия Джем, който вървеше зад него. Магическата

светлина в ръката на Уил хвърли отблясък върху стените, когато той

застана върху най-горното стъпало.

Озоваха се на нещо като платформа, където вероятно са

складирали сандъците с чай или откъдето надзирателят е наблюдавал

какво става на площадката долу. Сега тя бе празна, като се изключи

самотната фигура, лежаща на пода. Бе тяло на мъж, слаб и младолик, и

когато Уил се приближи до него, сърцето му заби бясно, защото той вече

го бе виждал някъде — бе виждал това и преди — отпуснатото тяло,

сребърната коса и тъмните дрехи, затворените посинели клепачи,

обрамчени със сребърни мигли.

— Уил… — обади се Джем зад него. Той премести поглед от

смаяното лице на Уил към тялото на пода, заобиколи го и коленичи до

него. Вдигна китката на мъжа, точно когато Шарлот изкачи стъпалата.

Уил я погледна изненадано. Лицето й бе покрито с пот и тя изглеждаше

леко болна. Джем каза:

— Има пулс. Какво ще кажеш, Уил?

Уил коленичи до приятеля си. От това разстояние можеше да се

види ясно, че мъжът на пода не бе Джем. Бе по-възрастен и беше бял;

върху лицето му бе набола сребриста брада, чертите му бяха по-широки

и не толкова отчетливи. Сърцето на Уил заби по-бавно, когато очите на

мъжа се отвориха.

Те приличаха на сребърни дискове, като очите на Джем. В този

момент Уил го позна. Бе усетил сладко-киселата миризма на прегоряла

дрога, топлината й във вените си и се сети, че бе виждал този мъж и

преди, знаеше и къде.

— Ти си върколак — каза той. — Един от онези безпризорни

типове, които купуват уин фен от ифритите в Чапъл. Нали?

Върколакът огледа и двамата и после спря погледа си върху Джем.

Присви очи и ръката му се стрелна напред сграбчвайки Джем за

реверите.

— Ти — изхриптя той. — Ти си един от нас. Имаш ли от него… имаш

ли от праха…

Джем се дръпна ужасен. Уил сграбчи върколака за китката и

блъсна ръката му. Това не се оказа трудно; в пръстите му не бе останало

много сила.

— Не го докосвай — чу гласа си Уил, сякаш от разстояние, рязък и

студен. — Той няма от отвратителния ви прах. Въздействието му върху

нас, нефилимите, не е като това върху вас.

— Уил — в гласа на Джем се прокрадна молба. — Бъди по-

внимателен.

— Ти работиш за Мортмейн — каза Уил. — Кажи ни, в какво се

състои работата ти? Кажи ни, къде е той?

Върколакът се засмя. От устата му бликна кръв, намокри устните

му и се стече надолу по брадичката. Част от нея изпръска униформата на

Джем. — Сякаш… мога да знам… къде е Магистърът — изхърка той. —

Жалки глупаци. Нещастни нефилими. Ако имах сила… щях да ви направя

на парчета…

— Но нямаш — безмилостно рече Уил. — Може би в нас все пак ще

се намери малко уин фен.

— Нямате. Мислите, че не зная ли? — очите на върколака

блуждаеха наоколо. — Когато той ми го даде за първи път, видях неща…

неща, които не можете да си представите — великолепният кристален

град… небесните кули… — задуши го нов пристъп на кашлица. Бликна

още кръв. Тя имаше сребрист отблясък, като живак. Уил и Джем се

спогледаха. Кристалният град. Уил не можеше да не си помисли за

Аликанте, въпреки че никога не го бе виждал. — Мислех, че ще живея

вечно — работех по цял ден и цяла нощ, никога не се изморявах. След

това започнахме да умираме, един по един. Дрогата, тя ни убиваше, но

той никога не спомена за това. Дойдох тук да видя дали няма да намеря

някакви скрити запаси. Но няма нищо. Не са оставили нищо. И сега ще

умра. По-добре тук, отколкото някъде на друго място.

— Знаел е какво прави, когато ви е давал от праха — каза Джем. —

Знаел е, че това ще ви убие. Не заслужава твоята лоялност. Кажи ни

какво прави той — върху какво работехте ден и нощ.

— Сглобявахме онези неща — онези метални хора. — Беше

наистина изтощително, но парите бяха добри, а и дрогата си я биваше…