Принц с часовников механизъм

— И с какво ще ти помогнат тези пари сега? — каза Джем, а в гласа

му прозвуча необичайна горчивина. — Колко често ви караше да го

вземате? Сребърният прах?

— Шест-седем пъти на ден.

— Не е за учудване, че не може да се намери в Чапъл — измърмори

Уил. — Мортмейн контролира доставките.

— Не се предполага да я вземате толкова често — каза Джем. —

Колкото повече вземате, толкова по-бързо ще умрете.

Върколакът впери поглед в Джем. Очите му бяха прорязани от

червени жилки. — Ами ти — каза той. — още много ли ти остава?

Уил обърна глава. Шарлот бе застанала неподвижно зад него на

най-горното стъпало, взряна в тях. Той махна с ръка към нея.

— Шарлот, ако можем да го свалим долу, може би Мълчалите братя

биха могли да му помогнат. Дали няма да можеш…

Но Шарлот, за изненада на Уил, бе почти позеленяла. Сложи ръка

на устата си и се втурна надолу по стълбите.

— Шарлот! — просъска Уил; не смееше да извика. — О, дявол да го

вземе. Е, добре, Джем. Хвани го за краката, а аз ще го хвана за раменете…

— Няма смисъл, Уил — гласът на Джем бе тих. — Той е мъртъв.

Уил се обърна. И наистина, сребърните очи бяха широко отворени,

изцъклени и загледани в тавана; гърдите му бяха престанали да се

вдигат и спускат. Джем протегна ръка да затвори очите му, но Уил хвана

приятеля си за ръката.

— Недей.

— Не се каня да му дам благословия, Уил. Само искам да затворя

очите му.

— Той не го заслужава. Работил е за Магистъра! — почти извика

Уил.

— Той е като мен — каза Джем. — Наркоман.

Уил погледна към него над сплетените им ръце.

— Той не е като теб. И ти няма да умреш така…

Устните на Джем се отвориха изненадано.

— Уил…

И двамата чуха звука от отварянето на врата и някакъв глас, който

викаше Джесамин. Уил пусна ръката на Джем и двамата се смъкнаха на

пода, а после запълзяха към ъглите на платформата, за да видят какво

става долу на площадката.

16

Убийствена ярост

Когото гледам Времето как срива

корони и царства с един замах и

кулите със трайност горделива

как стават под косата му на прах.

Уилям Шекспир, Сонет 64

Бе странно преживяване да се разхождаш из улиците на Лондон

като момче, помисли си Теса, тръгвайки по оживения „Ийстчийп".

Мъжът, който пресече пътя й, едва я погледна, преминавайки забързано

покрай нея, устремен към вратата на някаква сграда или към

следващата пряка. Разхождайки се нощем като момиче в елегантните си

дрехи, неминуемо щеше да привлече множество погледи и да стане

обект на задявки. В момчешки дрехи тя бе като невидима. Никога не се

бе замисляла какво е да си невидим. Колко леко и свободно се чувстваше

или би могла да се чувства, стига да не бе аристократ от " Повест за два

града

", качен върху двуколка по пътя към гилотината.

Тя мярна Сирил само веднъж, когато минаваше между две сгради и

пресичаше „Минсинг Лейн" при № 32. Това бе масивна каменна сграда и

в настъпващия сумрак оградата й от черно желязо приличаше на редица

нащърбени черни зъби. На външната порта висеше катинар, но той бе

отключен; тя бързо се промъкна вътре, а след това премина по прашните

стъпала, водещи към входната врата, която също не бе заключена.

Влезе вътре и се озова сред празните стаи; прозорците им, гледащи

към „Минсинг Лейн", бяха притихнали и тъмни, една муха се блъскаше в

един от тях, мятайки се отново и отново върху стъклото, докато накрая

не падна изтощена върху перваза. Теса потрепери и бързо продължи

навътре.

Очакваше да съзре Нат във всяка от стаите, в които влизаше, и

изтръпваше от напрежение; но той не бе в нито една от тях. В

последната стая имаше врата, която водеше към площадката на склада.

Мъждукаща синя светлина се процеждаше през пукнатините на

закованите с дъски прозорци. Тя колебливо се огледа наоколо и

прошепна:

— Нат?

Той пристъпи напред от сянката между две напукани гипсови

колони. Русата му коса блестеше на синкавата светлина под копринения

цилиндър. Бе облечен в син фрак от туид, черен панталон и черни

обувки, но за разлика от обикновено, външният му вид бе доста

поопърпан. Сплъстената му коса падаше в очите, а върху бузата му

имаше мръсно петно. Дрехите му бяха измачкани, сякаш бе спал с тях.

— Джесамин — каза той и в гласа му прозвуча явно облекчение. —

Скъпа моя. — Разтвори ръце да я прегърне.

Тя пристъпи бавно към него, тялото й бе напрегнато. Не желаеше

Нат да я докосва, но не виждаше начин да избегне прегръдката му.

Ръцете му я обгърнаха. Ръката му хвана периферията на шапката й и я

дръпна, оставяйки светлите й къдрици да се посипят по гърба й. Тя си

помисли за Уил, изваждащ фуркетите от косата й, и стомахът й се сви.

— Трябва да разбера къде е Магистърът — започна тя с треперещ

глас. — Ужасно важно е. Чух част от плановете на ловците на сенки. Знам,

че не гориш от желание да ми кажеш, но…

Той отметна назад косата й, без да обръща внимание на думите й.

— Разбирам — каза само и гласът му бе плътен и дрезгав. — Но

преди това — той повдигна главата й нагоре, сложил пръст под

брадичката й, — "ела и ме целуни, млада и красива".