Принц с часовников механизъм

— Има само още едно нещо…

— И какво е то, Софи?

— Господин Джем — каза Софи, без да сваля поглед от Теса. —

Моля ви, госпожице, каквото и да правите… — тя хвърли поглед към

верижката, на която висеше нефритения медальон, скрит под роклята, и

прехапа устната си, — само не разбивайте сърцето му.

20

Горчиво наследство

Но двама сте сега и всеки е разполовен на две.

Плът от неговата плът и част от моето сърце.

В единия се вплитат корени горчиви,

за другия ухаят цветя неугасими.

Алджърнън Чарлз Суинбърн, "Триумфът на времето"

Теса си слагаше кадифените ръкавици, докато минаваше през

външната врата на Института. Остър вятър духаше откъм реката и бе

струпал в двора камари листа. Небето бе буреносно и сиво. Уил бе

застанал на стълбите с ръце в джобовете и гледаше нагоре към острия

връх на камбанарията.

Беше без шапка и вятърът развяваше тъмната му коса и

продухваше тила му. Той не видя Теса и за момент тя застана до него и се

взря в лицето му. Знаеше, че не бива да го прави; принадлежеше на

Джем, Джем й принадлежеше и за нея не трябваше да съществуват други

мъже. Но не можеше да спре да ги сравнява — Джем, който бе странно

съчетание на деликатност и издръжливост, и Уил, който бе като буря в

морето, сивосиньо и черно с внезапни ослепителни отблясъци като

светлината на светкавица. Питаше се дали някога щеше да настъпи

време, когато нямаше да се вълнува от вида му и присъствието му

нямаше да кара сърцето й да бие до полуда, и дали това чувство щеше

отмине, когато напълно съзрееше за идеята, че е сгодена за Джем. Тази

идея все още бе твърде нова за нея и й се струваше някак нереална.

Все пак имаше нещо, което бе различно. Когато погледна към Уил

сега, вече не изпита болка.

Уил я видя и й се усмихна през косата, развяваща се край лицето

му. Посегна да я отмахне.

— Това е нова рокля, нали? — каза той, когато тя слезе долу по

стълбите. — Не е от роклите на Джесамин.

Тя кимна и спокойно зачака той да изплюе нещо саркастично за

нея, за Джесамин или за роклята, или пък и за трите.

— Отива ти. Странно е, че сивото може да направи очите ти да

изглеждат сини, но е факт.

Тя изненадано го погледна, но преди да направи нещо повече от

това да отвори уста и да го попита дали се чувства добре, каретата се

приближи, изтрополявайки край ъгъла на Института, а на капрата

седеше Сирил. Каретата спря пред стълбите и вратата й се отвори; вътре

бе седнала Шарлот, облечена с виненочервена кадифена рокля и шапка,

върху която имаше клонче сухи цветя. Теса никога нея бе виждала

толкова изнервена.

— Влизайте, бързо — извика им тя, навеждайки се напред и

придържайки шапката си. — Ще завали всеки момент.

За изненада на Теса, Сирил ги закара — нея, Шарлот и Уил — не до

извънградското имение в Чезуик, а до елегантна къща в Пимлико, която

очевидно бе резиденцията на семейство Лайтууд. Бе започнало да вали и

един лакей с кисело лице взе мокрите им неща — ръкавици, шапки и

палта — преди да ги поведат навътре през множеството излъскани

коридори и да ги въведат в просторната библиотека, където в дълбоката

камина бумтеше силен огън.

Бенедикт Лайтууд седеше зад масивно дъбово бюро, острият му

профил изглеждаше още по-остър от играта на светлините и сенките в

стаята. Драпирани завеси закриваха прозорците, а стените бяха покрити

с редици тежки томове, подвързани в тъмна кожа, гърбовете им бяха

изписани със златни букви. От двете му страни бяха застанали синовете

му — отдясно бе Гидеон, русата му права коса се спускаше над лицето и

скриваше изражението му, ръцете му бяха скръстени около широките му

гърди. От другата му страна бе Гейбриъл, в зелените му очи се четеше

насмешливо високомерие, бе сложил ръце в джобовете на панталоните

си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да започне да си

подсвирква.

— Шарлот — каза Бенедикт. — Уил. Госпожице Грей. За мен е

удоволствие — той ги покани с жест да седнат на столовете, които се

намираха пред бюрото. Гейбриъл се ухили ехидно на Уил, докато той

сядаше. Уил го погледна спокойно и безизразно и след това отклони

поглед. Без да подхвърли нещо саркастично, озадачена бе Теса. Без дори

да го погледне хладно. Какво ставаше?

— Благодаря, Бенедикт — Шарлот, миниатюрна, с изправена

стойка, се владееше отлично, — затова, че ни прие толкова бързо.

— Само че — засмя се той, — вие добре знаете, че не можете да

направите нищо, за да предотвратите развръзката. Решението на Съвета

не зависи от мен. Това е изцяло негово решение.

Шарлот наклони глава встрани.

— Все пак, Бенедикт, ти беше този, който стана причина всичко

това да се случи. Ако не бе принудил консула Уейланд да разиграе това

шоу с наказването ми, нямаше да се налага да се взема никакво решение.

Бенедикт присви тесните си рамене.

— О, Шарлот. Спомням си, когато беше Шарлот Феърчайлд. Беше

очарователно малко момиченце и независимо от това дали ми вярваш

или не, аз и сега държа на теб. Това, което правя, е единствено в интерес