Принц с часовников механизъм

— Но какво ще стане, ако решите, че повече не искате да сте парабатай? — полюбопитства Теса. — Може ли ритуалът да бъде прекратен?

— За бога, жено — обади се Уил. — Има ли въпрос, чийто отговор не искаш да научиш?

— Не виждам причина да не й кажем — ръцете на Джем бяха скръстени върху наконечника на бастуна му. — Колкото повече знае, толкова по-убедителна ще е, когато твърди, че иска да се извиси. — Той се обърна към Теса. — Ритуалът не може да бъде прекратен, освен в няколко случая. Ако един от нас стане долноземец или мундан, тогава връзката се прекъсва. Или ако, разбира се, някой от нас умре, другият е

свободен. Но не и да си избере друг парабатай. Един ловец на сенки няма право да участва в ритуала повече от веднъж.

— Като да си женен в католическа църква, нали — спокойно рече Теса. — Като Хенри Осми; наложило му се е да измисли нова религия, само и само да се измъкне от обета си.

— И така до самата ни смърт — каза Уил, все така вперил поглед към местността, която бързо преминаваше пред погледа му.

— Няма да е необходимо Уил да измисля нова религия, за да се отърве от мен — каза Джем. — Скоро ще бъде свободен.

Уил го погледна остро, но Теса бе тази, която наруши мълчанието.

— Не говори така — смъмри го тя. — Все още съществува вероятност да бъде открито лечение. Не виждам причина да се губи надежда. — Тя почти се смали под погледа, който Уил й отправи — син, пламтящ и гневен.

Джем сякаш не го забеляза, когато отговори, спокойно и прямо:

— Не съм загубил надежда — каза той. — Само че надеждите ми са различни от твоите, Теса Грей.

Оттогава бяха минали часове. Часове, през които Теса дремеше, облегнала глава върху ръката си, а монотонният звук на колелата на влака, лъкатушещи по своя път унасяха още повече. Най-после се събуди, когато Джем нежно раздруса рамото й. Влакът изсвири пуфтейки и кондукторът извика името на гарата — Йорк. Слязоха на перона сред бъркотията от чанти, шапки и носачи. Навалицата бе почти толкова голяма, както и на Кингс Крос, а гарата имаше далеч по-впечатляващ покрив от стъкло и метал, извит във формата на дъга, през който се мержелееше сиво-черното небе.

Докъдето поглед стигаше, се простираха перони; Теса Джем и Уил стояха на най-близкия до сградата на централния корпус, върху която огромни позлатени часовници показваха шест. Намираха се много по на север и небето бе започнало да потъмнява.

Точно когато застанаха под единия от часовниците, някакъв човек пристъпи към тях. Теса бе малко изненадана от внезапната му поява. Бе облечен с тежък плащ, на главата си носеше черна непромокаема шапка, а обувките му бяха като на стар моряк. Имаше бяла и дълга брада, а очите му бяха увенчани с дебели бели вежди. Той протегна ръка и я сложи върху рамото на Уил.

— Нефилиме? — каза той, гласът му бе дрезгав и в говора му се долавяше силен акцент. — Ти ли си това?

— Боже, господи — извика Уил и с театрален жест сложи ръка върху сърцето си. — „Това е старият моряк, той спря един от трима.”*

* ”Поема за стария моряк” от Уилям Колридж, превод Манол Пейков

— Бел. Прев.

— Тук съм по поръчение на Алойзиъс Старкуедър. Вие ли сте тез младежи, за коит' ме прати? Немам намерение да стърча тук цела нощ.

— Важна среща с албатрос*? — отвърна Уил. — Не ни карай да те задържаме.

* Непреводима игра на думи — птицата албатрос е герой от поемата на Колридж, същевременно албатрос на английски означава и хронично болен пациент. — Бел. Прев.

— Това, което иска да каже моят луд приятел — каза Джем, — е, че наистина сме ловци на сенки от лондонския Институт. Изпраща ни Шарлот Брануел. А вие сте...?

— Готшъл — дрезгаво отвърна мъжът. — Семейството ми е на служба при ловците на сенки от близо три века. Но не съм виждал дос'га по-очарователно мумичи от туй тук — добави той и обърна очи към Теса. — Толкоз е очарователна, ник'га не съм виждал нещу пудобно.

— Тя е мунданка, която иска да се извиси — отвърна бързо Джем.

— И скоро ще стане моя жена — той хвана покровителствено ръката на Теса и я обърна така, че Готшъл да види пръстена върху пръста й. — Съветът сметна, че ще е полезно за нея да види още един Институт, различен от лондонския.

— Знае ли за това господин Старкуедър? — попита Готшъл, а черните му очи горяха изпод периферията на шапката му.

— Не знам какво му е казала госпожа Брануел — отвърна Джем.

— Надявам се да му е казала — каза старият слуга, повдигайки вежди. — Щот ако въубще има чувек нъ светъ, койт' да мрази изненадите, то това е Алойзиъс Старкуедър. На път съм да станъ просяк. Моля за извинение, госпожице.