Принц с часовников механизъм

Джем вече бе дошъл преди тях в трапезарията и Теса се бе настанила близо до него в очакване на домакина. Мястото му бе определено, чинията му бе пълна с рагу, дори чашата му за вино бе пълна с тъмно червено вино, но от самия него нямаше и следа. Уил първи присви рамене и започна да се храни, но в следващия момент сякаш вече съжаляваше, че го е направил.

— Какво е това? — извика той, нанизвайки на вилицата си някакъв злощастен обект и доближавайки го към очите си. — Това. това. нещо?

— Пащърнак? — предположи Джем.

— Пащърнак от градината на Сатаната — каза Уил и ги погледна. — За съжаление не видях куче, за да го нахраня с това.

— Не видях никакви домашни любимци — отбеляза Джем, който обичаше животните, дори и непоносимия и сприхав Чърч.

— Може би всички са се изтровил и от пащърнака — каза Уил.

— О, боже — с досада изрече Теса, оставяйки вилицата си. — А бях толкова гладна.

— Тук има хлебчета — каза Уил, посочвайки към едно покрито панерче. — Само че искам да ви предупредя, че са твърди като камък. Можете да ги използвате, за да убиете някоя хлебарка, която ви се изпречи посред нощ.

Теса направи физиономия и отпи глътка вино. Бе кисело като оцет.

Уил остави вилицата си и поде бодро, в духа на книгата на Едуард Лиър* „Книга на безсмислиците“.

* Едуард Лиър (1812-1886) — английски писател и илюстратор, известен със своите литературни безсмислици в поезия и проза и по-специално със своите лимерици — форма на поезия, популяризирана от

него. — Бел. прев.

Едно момиче от Ню Йорк,

разбрало, че е гладно, в Йорк.

Но хлябът като камънак

със форма бил на пащърнак.

— Не можеш да римуваш „Йорк” с "Йорк" — прекъсна го Теса. — Това е измама.

— Не можеш, права е — каза Джем, а деликатните му пръсти си играеха със столчето на чашата. — Защо не опиташ с корк, може би това е точният избор.

— Добър вечер — огромната сянка на Алойзиъс Старкуедър се бе възправила неочаквано край вратата; Теса се попита, леко смутена, откога ли стоеше там.

— Господин Херондейл, господин Карстерс, госпожице мм...

— Грей — каза Теса. — Тереза Грей.

— Именно. — Старкуедър не се извини, а вместо това се отпусна тежко начело на масата. Носеше правоъгълна плоска кутия, като тези, в които банкерите държат книжата си, която остави до чинията си. Теса успя да забележи, че върху нея бе изписана година — 1825 — както и три инициала: Дж.Т.Ш., А.Е.Ш.,.А.Х.М.

— Нашата млада госпожица без съмнение ще бъде доволна да разбере, че запретнах ръкави и по нейно настояване цял ден и половината от предишната нощ проучвах архивите — започна Старкуедър обидено. На Теса й бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, че „млада госпожица", в случая означаваше Шарлот. — Има невероятен късмет, че баща ми никога не изхвърляше нищо. В момента, в който видях документа, си спомних всичко — той попипа слепоочията си. — На осемдесет и девет години съм, но не съм забравил нищо. Можете да го кажете на стария Уейланд, когато отново спомене, че иска да ме смени.

— Непременно ще го направим, сир — каза Джем, а очите му затанцуваха.

Старкуедър отпи голяма глътка вино и направи физиономия.

— В името на Ангела, това нещо е отвратително — каза и остави чашата си. След това започна да изважда листовете от кутията. — Това, което имаме тук, е молба за обезщетение от името на двама магьосници. Джон и Ан Шейд. Женени.

— И сега една странна подробност — продължи старият мъж. — Молбата е била подадена от техния син Аксел Холингуорт Мортмейн, на двайсет и две години. Но магьосниците не могат да имат деца.

Уил неспокойно се размърда на мястото си, очите му гледаха косо, така че да не срещнат погледа на Теса.

— Бил е осиновен — каза той.

— Това не е било разрешено — каза Старкуедър, отпивайки още една глътка от виното, за което бе казал, че е отвратително. Бузите му бяха започнали да почервеняват. — Като да дадеш човешко дете на вълци, за да го отгледат. Преди Съглашението...

— Има ли някаква следа относно местонахождението му? — попита Уил, опитвайки се внимателно да върне разговора към първоначалното му русло. — Разполагаме с много малко време.